— Не е заради теб. Преди да дойда тук днес, бях на погребение. На Лука дьо Френц.
— Да, чух за това. Тревожех се, че може да си пострадала при стрелбата. А трябваше да знам, че нищо няма да ти се случи. Винаги си имала късмет.
— Ти защо си в черно? — попита Рия, повече за да печели време, отколкото от интерес.
Внезапно Аш се усмихна.
— В траур съм относно сексуалния си живот.
Рия изпъшка и неволно се усмихна.
— Това, че си мъртъв не е успяло да се отрази добре на чувството ти за хумор, Ленард. Хайде да направим нещата по-леки и за двама ни. Не съм тук да те видя, а да изкопча каквато информация имаш за Джеймс Харт. Стават странни неща, странни дори и за Шадоус Фол и всичко започна от деня, в който той се върна у дома. Разкажи ми за него. Как изглежда, какъв е?
Аш стисна устни.
— Съвсем обикновен, нищо особено. Ако има нещо общо с онова, което става в града, напълно сигурен съм, че не е наясно с това. Не си спомня нищо за града. Очевидно сме били в едно и също училище, но не помня нищо конкретно. Естествено, паметта ми не е каквато беше.
Аш внезапно млъкна и се намръщи.
— Има нещо… Заведох Харт при Времето, там беше и Джак Феч. Съвсем истински и два пъти по-гаден. Рия… плашилото коленичи и се поклони на Харт. Не съм виждал да го е правил пред друг, дори и пред Времето. Може и да греша, но смятам, че и старецът се стъписа. Не е нещо, което се случва всеки ден.
— Мътните ме взели — промълви Рия и се намръщи. — Смятах, че Джак не признава друг авторитет, освен Времето. Със сигурност не се е покланял на мен няколкото пъти, в които пътищата ни се пресичаха. Не че щях да зная какво да направя, ако го бе сторил. Странна работа. Бих го прогонила оттук, ако не бе толкова нужен. И ако смятах, че ще ми обърне някакво внимание. Какво друго можеш да ми кажеш за Джеймс Харт?
— Това е всичко, наистина. Стори ми се доста дружелюбен, не бе твърде стъписан от Шадоус Фол, което предполага или огромна сила на характера — или изключително ограничено въображение. Добра компания, но доста сдържан. Не говореше много за себе си, като се замисля. Не знам какво друго да кажа.
— Очаквах повече, Ленард.
— Съжалявам. С толкова разполагам.
— Тогава е време да си вървя.
Рия се изправи и Аш бързо скочи на крака. Тя пооправи роклята си, като се стараеше да не поглежда към него.
— Радвам се, че се видяхме, Ленард. Трябва да се видим пак — някой път. Сега трябва да тичам. Имам да върша куп неща.
— Моля те, не си отивай, Рия.
— Няма за какво друго да говорим.
Рия се насили да го погледне.
— Бях тук по работа, нищо повече.
— Искам да ти кажа толкова много неща.
— Не искам да ги чуя.
— Не го вярвам. Накрая дойде да ме видиш, след всичкото това време. Това трябва да означава нещо. Толкова ми липсваше. Не минава и час от деня, без да си мисля за теб и времето, когато бяхме заедно. Понякога смятам, че само тези спомени ме крепят.
— Престани! Беше някой друг. Мъжът, когото обичах, е мъртъв и погребан, няма го! Вече не е част от живота ми.
— Все същият съм, Рия. Мъртъв съм, но съм аз. Същият мъж, който държеше ръката ти когато се разхождахме, който седеше и чакаше долу, докато се ти мъчиш да избереш какво да облечеш. Този, който ти каза, че те обича повече от самия живот. Лицето ти просто е променено, Рия. Същото студено, безизразно лице, както когато не искаш да чуеш нещо. Виждам в очите ти как спускаш кепенците, а лицето ти казва, че няма никой вкъщи. Не се крий от мен, Рия. Не и от мен. Толкова съм самотен.
— Не ми причинявай това, Ленард.
Тя отвърна твърдо на погледа му, но той усети как краката ѝ треперят. Напрежение или усилие. Нищо друго.
— Няма нищо между нас вече. Любовта е за живите, за хората с бъдеще.
— Мислиш, че не го знам ли? Нямаш представа какво ми е сега. Знам, че не съм истинският Аш. Аз съм споменът за това, което съм бил в образ и форма. И това не е достатъчно. Човек със скрита същност, подводни камъни, така казваше, нали. Само дето сега е истина. Започвам да забравям, Рия. Губя едно по едно нещата, които ме правеха завършен. Всеки ден си спомням с нещо по-малко. Думите от любима песен, цвета на колата на някой приятел — изчезват и нищо не може да запълни празнината. Дребни неща за момента, но се натрупват. Или по-скоро изчезват от мен. Избледнявам, с всеки ден все повече се губя. Накрая всичко ще изчезне и аз наистина ще съм мъртъв. Един призрак, образ на човек, който вече не съществува. Помогни ми, Рия. Уплашен съм. Толкова се боя.
Страданието в гласа му я разкъсваше, в гърдите ѝ се надигна болка, жестоката отдавнашна болка, за която не бе споделила с никого. Погледна го гневно, отказваше да се предаде пред сълзите, които изгаряха очите ѝ.