И той влезе в блестяща, украсена в позлата зала, посочвайки с подигравателен жест събраните гуляйджии, а към новодошлите се обърнаха най-забележителните представители на парижката младеж. За едного от тях говореха като за нов талант и още първата му картина го бе издигнала до славата на имперските живописци. Друг бе се проявил внезапно вчера със свежата си, литераторски небрежна книга, която откриваше нови пътища пред съвременните течения. По-нататък ваятел, чието сурово лице издаваше неукротим гений, разговаряше с един от тия студени присмехулници, който според случая ту отричаше нечии предимства, ту ги откриваше навсякъде. Тук беше един от най-остроумните наши карикатуристи с лукав поглед и хаплив език, който ловеше епиграмите, за да ги онагледи с острия си молив. На друго място разговаряха млад и дързък писател, който с недостижима за другите лекота прецеждаше дълбоките подбуди на всяка политическа мисъл и на шега разкриваше основната идея на плодовитите писатели, поет, чиито стихове биха надраснали всички днешни творби, ако талантът му се равняваше на неговата омраза. Двамата се опитваха да прикрият истината и да не лъжат, като си разменяха ласкателни любезности. Известен музикант утешаваше с насмешлив глас в си-бемол млад политик, който неотдавна бе изгубил мястото си, без да си навреди особено. Начеващи писатели без стил беседваха с начеващи писатели без идеи, най-добрите поети между прозаиците беседваха с най-добрите прозаици сред поетите. При вида на тези злополучни създания един беден сенсимонист, който наивно вярваше в своето учение, милосърдно се опитваше да ги събере, тъй като вероятно копнееше да ги посвети в тайнствата на своя орден.
Най-сетне там бяха двама-трима учени, поканени, за да наситят разговора с азот, и няколко водевилисти, готови във всеки, миг да пръснат в него недълговечни искрици, които също като блясъка на диаманта нито топлят, нито светят. Неколцина любители на парадоксите, присмивайки се под мустак на хората, които споделяха техните възторзи и присъди, водеха усърдно своята двойствена политика, с която съзаклятничеха срещу всички системи, без да служат на никоя. Тук беше и критикарят, който не се учудва на нищо, секне се посред някоя каватина в Италианската опера, вика „браво“ преди всички, възразява на онези, които го предварват с мненията си, и повтаря остротите на другите, като ги представя за свои.
Между всичките тези гуляйджии петима имаха бъдеще, десетина щяха да добият пожизнена слава, а колкото се отнася до другите, те можеха като всички посредствени хора да си казват прословутата лъжа на Луи XVIII: „Единство и забрава“. Амфитрионът се суетеше със загрижената приветливост на човек, който е похарчил две хиляди екю. От време на време нетърпеливо поглеждаше към вратата на салона, подканвайки с очи някой задържал се там гост. Внезапно се появи пълен човечец, посрещнат с хвалебствен шепот, това беше нотариусът, който същата сутрин бе узаконил създаването на новия вестник. Един лакей в черно отвори вратите на широка трапезария, където всички незабавно се разположиха край огромната маса. Преди да напусне салоните, Рафаел ги огледа за последен път. Желанията му напълно се бяха осъществили. Стаите бяха облицовани в коприна и злато. Разкошните канделабри бяха отрупани с безбройни свещи, които хвърляха отблясъци по позлатените корнизи, по изящните бронзови гравюри и по пищно обагрените мебели. Редки цветя, изящно подредени в изплетени от бамбук кошнички, разпръскваха сладки ухания. От всичко, чак до драпериите, лъхаше неподправена изисканост; най-сетне навсякъде витаеше своеобразна поетична прелест, която въздействуваше силно върху въображението на човека, лишен от пари.
— Сто хиляди ливри рента са чудесен коментар към Катехизиса и ще ни помогнат да приложим нравствеността си на дело — въздъхна той. — Ах, добродетелта не бива да ходи пеш. За мен порочни са мансардата, охлузеният фрак, сивата шапка през зимата и дълговете към портиера… Ах, аз искам да живея сред този разкош една година, половин година, пък после нека умра! Така поне ще зная, че съм ползувал, изчерпал и погълнал всеки миг от живота!
— О — каза Емил, който го слушаше, — ти вземаш колата на борсовия агент за щастие. Лъжеш се, богатството скоро ще ти дотегне и ще разбереш, че то те лишава от възможността да надраснеш другите хора. Нима човекът на изкуството би се колебал между бедността на богатите и богатството на бедните? Нима ние не сме свикнали винаги да се борим? Я по-добре приготви стомаха си и погледни! — И той тържествено посочи величествената, трижди божествена и разведряваща трапезария на този благословен капиталист. — Наистина този човек е трупал парите си само за нас. Нима той не е нещо като сюнгер, пропуснат от естествоизпитателите в раздела на полипите и който трябва да бъде внимателно изстискван, преди да го засмучат наследниците? Не виждаш ли колко изискани са барелефите по стените? А колко разкошни са полилеите и картините! Ако трябва да се вярва на завистниците и на тия, които търсят скритите пружини на битието, този човек е убил по време на революцията един немец и още един-двама души, между които дори и най-добрия си приятел заедно с майка му. Могат ли според теб да се родят такива престъпления под посребрените коси на този тъй почитан от всички Тайфер? Той има вид на много добър човек. Виж как лъщят сребърните прибори — нима всяка искрица от техния блясък му е струвала удар с нож?… Ами, все едно човек да вярва в Мохамед. Ако тълпата говореше истината, би излязло, че поне тридесет души, сърцати и способни хора, са готови да ръфат вътрешностите, да изпият кръвта на роднините си… А ние двамата, чистосърдечни и възторжени млади хора, трябва да бъдем изкарани за съучастници! Иска ми се да попитам нашия капиталист честен човек ли е…