— Много бих искал да зная — каза Емил на това прелестно създание — дали понякога мислиш за бъдещето.
— Бъдещето? — отвърна тя със смях. — Какво наричате вие бъдеще? Защо да разсъждавам за нещо, което още не съществува? Никога не гледам нито назад, нито напред. Нима не е предостатъчно, че се занимавам с днешния ден? Пък и ние си знаем бъдещето — болницата.
— Как можеш да мислиш отсега за болницата и да не се опиташ да я избегнеш? — възкликна Рафаел.
— Че какво толкова страшно има в болницата? — попита ужасната Акилина. — От какво можем да се нуждаем, след като не сме нито майки, нито съпруги, а старостта ни кара да носим черни чорапи и прорязва бръчки по челата ни, разнебитва цялата ни женственост и пресушава радостта в погледите на нашите приятели? Тогава вие виждате от нашия облик, от нашите прелести само грубата първична кал, която крета на два крака — студена, съсухрена и разложена — и при всяко движение шумоли като мъртви листа. Най-хубавите ни дрешки се превръщат в парцали, благовонията, които са освежавали нашия будоар, започват да миришат на смърт, на скелет; а ако в тази кал все още има някакво сърце, вие го презирате, не ни позволявате дори да запазим някакъв спомен. Така че не е ли нашето съществуване едно и също, независимо дали в този миг от живота си сме в някоя богатска къща и наглеждаме кучетата, или се занимаваме с дрипите в някоя болница? Какво от това, че крием белите си коси под кърпа на червени и сини квадрати, а не под дантели, че метем улиците с брезова Метличка, вместо да метем стъпалата на Тюйлери със сатенен шлейф, че няма да седим край позлатени камини, а ще се греем до глинено гърне с топла пепел, че ще гледаме представлението на площад Грев, вместо да ходим в операта — нима разликата между тези неща е толкова голяма?
— Aquilina mia, никога не си била тъй права в отчаянието си — продължи мисълта й Йофрази. — Да, кашмирът, кожите, парфюмите, златото, коприната, разкошът, всичко, което блести, което се харесва, има смисъл само докато сме млади. Единствено времето би могло да възпре нашите лудории, но щастието ще ги оправдае. Вие се подигравате на това, което ви казвам — възкликна тя, като се усмихна язвително на двамата приятели. — А нима не съм права? Предпочитам да умра от удоволствие, а не от болест. Не ме възпира нито мисълта за вечността, нито някакво особено уважение към човешкия род, щом господ може да го обработва по този начин. Дайте ми милиони, всичко ще изям; не бих искала да запазя нито сантим за следващата година. Искам да живея, да ме харесват и да царувам, всеки удар на сърцето ми затвърдява това решение. Обществото ме одобрява; нали то ми открива такива възможности да разхищавам? Защо дядо господ всяка сутрин ми заплаща това, което съм пропиляла през нощта? Защо строите болници за нас? Явно бог не ни е поставил между доброто и злото, за да си избираме нещата, които ще ни причиняват болка или ще ни накарат да скучаем, така че би било много глупаво от моя страна, ако не се забавлявах.
— А другите? — запита Емил.
— Другите ли? Ами нека се оправят! Предпочитам да се надсмивам над техните страдания, отколкото да плача над собствените си. Хващам се на бас, че никой мъж не би могъл да ми причини мъка.
— Колко ли си страдала, за да разсъждаваш така? — попита Рафаел.
— Ами да, мен ме изоставиха заради наследство — каза тя, като зае поза, която подчертаваше прелестите й. — А по цели нощи и дни бях работила, за да храня любовника си! Вече никакви усмивки, никакви обещания не могат да ме измамят и съм решила да превърна съществуването си в безкраен празник.
— Но нима щастието не се заражда в душите ни! — възкликна Рафаел.
— А да не би да е нищо, че се възхищават от нас, че ни ласкаят, че вземаме връх над всички, дори над най-добродетелните, че ги смазваме с нашата красота, с нашето разточителство? За един ден ние изживяваме толкова много неща, колкото почтената буржоазка не може да опознае и за десет години, повече няма за какво да се спори.