— Говориш така скучно, сякаш излагаш допълнение към закон — възкликна Емил.
— Възможно е — съгласи се безропотно Рафаел. — И за да не злоупотребявам с вниманието ти, ще ти спестя разказа за първите си седемнадесет години. През това време живях като теб, като хиляди други ученици от колежите и лицеите, чиито мними нещастия и истински радости един ден се превръщат в мили спомени; дори преситените ни от лакомства стомаси не са забравили този живот и зеленчуците в петък, които не сме вкусвали оттогава: прекрасен живот, на чиито трудности сега гледаме отвисоко и които все пак ни научиха на труд…
— Няма ли да стигнеш до драмата! — каза Емил с комично жален глас.
— Когато напуснах колежа — поде отново Рафаел, като му махна с ръка да не пречи, — баща ми ми наложи строга дисциплина, настани ме да спя в стая до собствения си кабинет; лягах си в девет часа вечер и ставах в пет часа сутринта; той държеше да завърша успешно юридическия; ходех на лекции и на стаж при един адвокат; но законите на времето и пространството се прилагаха толкова строго върху всичките ми занимания и разходки, а баща ми на вечеря ми искаше такъв подробен отчет за…
— За какво ми разправяш всичко това? — прекъсна го Емил.
— Е, дявол да те вземе! — отговори Рафаел. — Как би могъл ти да разбереш моите чувства, ако не ти разкажа дори най-незначителните факти, които са повлияли на душата ми, направили са ме плах, така че дълго време не можех да се отърва от юношеската си наивност? И тъй, до двадесет и първата си година живях под гнета на студен деспотизъм, суров като манастирските закони. За да ти стане ясно колко тъжен беше животът м и, достатъчно е може би да ти опиша баща си: висок, сух и слаб, блед, с тясно лице като острие на нож, той говореше кратко, шегуваше се като стара мома, беше педантичен като началник-канцелария. Неговата бащина воля тежеше над моите размирни и весели мисли и ги затваряше като под оловен купол; ако пожелаех да проявя слабост или нежност, той се обръщаше към мен като към дете, което се готви да каже някоя щуротия; боях се от него повече, отколкото от учителите; за него бях все осемгодишен. И до днес той сякаш е пред мен. Стърчеше като великденска свещ в кафявия си редингот и приличаше на херинга, завита в червеникавата обложка на някой памфлет. И все пак аз обичах баща си: в същност той беше справедлив човек. Може би ние не мразим строгостта, когато тя е придружена от силен характер, от безупречно поведение и се съчетава изкусно с добротата.
Баща ми не ме изпускаше от очи до двадесет години, не ми даваше да харча повече от десет франка наведнъж, десет палави, немирни франка, огромно съкровище, за чието притежание напразно мечтаех, тъй като те ми обещаваха неизразими наслади, но все пак се стремеше да ми осигури някои развлечения. След като по цели месеци ми обещаваше? някое удоволствие, той ме отвеждаше в Италианския театър, на концерт или на някой бал, където аз се надявах да се запозная с тъй желаната любовница. Любовница! За мен това означаваше независимост, но аз бях срамежлив и свит, не знаех салонния език, не познавах никого и всеки път се връщах в къщи с недокоснато сърце, преизпълнено от желания. На другия ден баща ми ме обяздваше като кавалерийски кон и още сутринта се връщах при моя адвокат, при правото, в Съдебната палата. Да пожелая да се отклоня от този еднообразен път, който баща ми ми беше начертал, би означавало да си навлека гнева му; той беше ме заплашил, че при първата простъпка ще ме изпрати като юнга в Антилските острови. И аз треперех от страх, когато случайно се осмелявах да се отлъча за час-два, за да се повеселя.
Представи си най-развихреното въображение, най-влюбчивото сърце, най-нежната душа, най-поетичния ум, подтискани непрестанно от най-каменния, най-навъсения, най-студения човек на света; съчетай девойка със скелет, тогава ще узнаеш с какви странни сцени бе изпълнен нашият живот; планове за бягство, които се стопяваха при появата на баща ми, отчаяние, потушено от съня, сдържани желания, мрачна меланхолия, разсейвана единствено от музиката. Изливах мъката си в мелодия. Тайно се доверявах на Бетховен и Моцарт. Днес се усмихвам, като си спомня за всичките предразсъдъци, с които ме ограничаваше съвестта ми в тези невинни и добродетелни години: да престъпя прага на гостилница, означаваше за мен разорение. Въображението ми рисуваше кафенетата като свърталища на порока, където хората губят честта си и залагат цялото си състояние. Колкото до хазартните игри, за тях бяха необходими пари. О, така или иначе, ще те приспя, нека поне ти разкажа една от най-страшните радости в живота си, радост хищна, разперила нокти, които се забиваха в сърцето като нагорещено желязо в рамото на престъпник.