Днес може би не биха ми липсвали аргументи, уловки, може би покрай философските, филантропичните и политическите спорове бих се въздържал да направя това, което моят адвокат нарече глупост, но, повтарям ти, на двадесет и една година ние сме целите изтъкани от великодушие, топлота, обич. Сълзите, които видях в очите на баща си, бяха за мен най-прекрасното от всички богатства и споменът за тези сълзи често ме утешаваше сред моите лишения. Десет месеца след като се разплати с кредиторите, баща ми умря от мъка; той ме обожаваше, а ме беше разорил! Тази мисъл го уби. През 1826 година, към края на есента, двадесет и две годишен, аз изпратих съвсем сам ковчега на моя пръв приятел, на моя баща. Малко млади хора са се озовавали сами с мислите си зад една катафалка, загубени сред Париж, без бъдеще, без средства. Сираците, поставени под грижите на обществената благотворителност, ги очаква може би поне бойното поле, може би техни настойници ще бъдат правителството или кралският прокурор, а за убежище ще им служи някой приют. Аз нямах нищо, след три месеца един съдебен оценител ми връчи хиляда сто и дванадесет франка — сухата пара, която оставаше налице от бащиното ми наследство. Кредиторите ме принудиха да продам всички мебели. Привикнал от ранна възраст да придавам голямо значение на разкошните предмети, които ме заобикаляха, изразих почудата си от тая жалка сума.
— О — каза ми съдебният оценител, — всичко това беше толкова префърцунено.
Ужасни думи, които поругаваха цялата ми детска вяра, отнемаха първите, най-скъпи от всичко илюзии. Моето състояние се заключаваше в описа на продаденото ми имущество, бъдещето ми лежеше в една платнена торбичка, съдържаща хиляда сто и дванадесет франка, а обществото ми се представяше в лицето на един съдебен оценител, който ми говореше с шапка на главата. Един от нашите лакеи на име Жонатас, който ме обожаваше и на когото майка ми беше отредила четиристотин франка рента, ми каза, докато напускаше този дом, от-, където като дете тъй често бях излизал весел с нашата карета.
— Трябва да бъдете много пестелив, господин Рафаел!
Добрият човечец плачеше.
Такива са, драги ми Емил, събитията, които опустошиха съдбата ми, преобърнаха душата ми и ме поставяха от ранна младост в едно тъй жалко социално положение — каза Рафаел, след като помълча малко. — Далечно роднинство ме свързваше с няколко богати фамилии, които гордостта не би ми позволила да посетя и които впрочем с презрение и безразличие ми бяха затворили вратите си още от преди. Макар че роднините ми бяха влиятелни и щедро покровителствуваха чуждите хора, аз нямах нито близки, нито покровители. Непрекъснато възпиран в своите стремежи, бях се затворил в себе си. Откровен и непосредствен по природа, аз изглеждах студен и прикрит; деспотизмът на баща ми ме беше лишил от вярата в собствените ми сили; бях стеснителен и неловък, мислех, че гласът ми не би могъл да покори нищо от никого, мразех се, струваше ми се, че съм грозен, срамувах се дори от погледа си.
Въпреки вътрешния глас, който обикновено поддържа даровитите хора в техните борби и ги поощрява: „Посмело! Напред!“; въпреки внезапния изблик на сили в, уединението ми, въпреки надеждата, която ме окриляше, когато сравнявах новоизлезлите творби, предизвикали възторга на читателите, с творбите, които се очертаваха в мислите ми, по детски се съмнявах в себе си. Бях жертва на прекомерното си честолюбие, вярвах, че съм предопределен за велики дела, а бях потопен в нищото. Имах нужда да съм сред хора, а нямах приятели. Трябваше да си пробия път в живота, а бях самотен, и то не поради уплаха, а от свенливост. През оная година, когато баща ми ме запокити във вихъра на обществото, аз бях с недокоснато сърце и чиста душа. Като всички пораснали деца, тайно се надявах на красива любов. Сред моите връстници срещнах куп самохвалковци, които вървяха навирили нос, приказваха глупости, вреждаха се, без да трепнат, при жените, които ми се струваха недостъпни, говореха дързости на всички, като гризяха дръжката на бастуна си, превземаха се, оскверняваха дори най-красивите, като твърдяха, с право или не, че са лежали във всички постели, преструваха се, че са отвратени от удоволствията, гледаха и на най-добродетелните, и на най-чистите създания като на лесна плячка, която може да бъде покорена с най-прости думи, с една по-смела постъпка, с един безсрамен поглед. Казвам ти от душа и сърце — струваше ми се по-трудно да се издигна на висок пост, да получа литературна известност, отколкото да постигна успех пред някоя високопоставена, млада, умна и прелестна жена. Моите сърдечни вълнения, чувствата, идеалите ми не съвпадаха с правилата на светското общество. Аз бях смел, но само в душата си, не и в поведението си. По-късно узнах, че жените не обичат да бъдат молени; много от тях аз обожавах отдалеч, бих подложил за тях сърцето си на всякакво изпитание, бих отдал душата си на мъки, всичките си сили, без да се боя от жертви и страдания: а те принадлежаха на глупци, които аз не бих взел дори за вратари. Колко пъти, безмълвен, неподвижен, аз се възхищавах от жената на моите мечти, появила се на някой бал; мислено й посвещавах вечните си ласки, в един поглед влагах всичките си надежди и в екстаз й предлагах младежката си любов, която пренебрегваше измамите. В някои минути бях готов да дам целия си живот за една-единствена нощ.