Сега разполагах с часове на отдих. Момичето беше много способно и учеше с такава леснина, че скоро свиреше на пиано по-добре от мен. Тя свикна да разсъждава на глас в мое присъствие и разкриваше хилядите прелести на своето сърце, което се разтваряше за живота, както чашката на цветето се разгръща постепенно под слънцето, слушаше ме внимателно и радостно, а черните й кадифени очи ме гледаха и сякаш се усмихваха; повтаряше уроците с нежен и сладък глас и се радваше като дете, когато оставах доволен от нея. Майка й, която с всеки изминат ден все повече се безпокоеше как ще опази от опасностите тази девойка, която растеше и непрестанно развиваше качествата, загатнати още в чаровното й детство, доволно гледаше как тя се затваря да учи по цели дни. Тъй като можеше за използува само моето пиано, тя се упражняваше, когато отсъствувах.
Връщах се и намирах скромно облечената Полин в стаята си; но при най-малкото движение грацията и прелестта й прозираха под грубия плат. Както героинята от приказката „Магарешката кожа“, тя имаше нежно краче, само че носеше грозни обувки.
Но тия чудни съкровища, богатствата на тази девойка, тия разкошни прелести останаха изгубени за мен. Аз сам си наложих да се държа с Полин като със сестра, бих се отвратил от себе си, ако злоупотребях с доверието на майка й; възхищавах се от това чаровно създание, сякаш бе картина, портрет на мъртва любовница; с една дума — тя бе мое Дете, моя статуя. Като някакъв нов Пигмалион, аз исках да превърна в мрамор една жива, розова, нежна и говореща девица; бях строг с нея, но колкото повече проявявах своя учителски деспотизъм, толкова по-мила и послушна ставаше тя.
Макар моята сдържаност и скромност да се ръководеха от благородни подбуди, аз имах и някои прокурорски съображения. Честност е необходима и в сделките, и в мислите. Да измамиш жена и да фалираш, за мен винаги е било едно и също. Да обичаш младо момиче или да бъдеш обичан от него, е все едно да подпишеш истински договор, чиито условия трябва да бъдат определени предварително. Ние имаме право да изоставим жената, която се продава, но не и девойката, която се отдава, защото тя не съзнава колко голяма жертва прави. Разбира се, аз можех да се оженя за Полин, но това би било безумие. Нали по този начин щях да обрека една нежна, непорочна душа на ужасни мъки. Моят недоимък говореше с езика на егоизма и поставяше винаги с желязна ръка преграда между това простодушно създание и мен. А и за мой срам, признавам, аз не възприемам любовта сред нищета. Може би бях извратен от онази човешка болест, която наричаме цивилизация; дори и най-привлекателната жена, дори хубавата Елена, тази Галатея на Омир, не би могла да заплени сърцето ми, ако ми се яви под образа на Пепеляшка. Ах, да живее любовта сред коприна и кашмир, обкръжена от чудесата на разкоша, които така чаровно я красят, защото може би самата тя е разкош. Обичам в сластните пориви да притискам пищни тоалети, да мачкам цветя, да руша с ръка изящно нагласени благоуханни прически. Огнените погледи, пронизващи ме зад дантелената воалетка като пламък сред пушечен дим, ме мамят с невъобразимата си привлекателност. Моята любов копнее за копринени стълби, по които да се изкачвам в тиха зимна нощ. Нима има по-голяма наслада от това да влезеш покрит със сняг в стая, осветена от благоуханни свещи, тапицирана с пъстра коприна, и там да те чака жена, самата тя сякаш посипана със сняг, защото как другояче бих могъл да назова сластния муселин на балдахина, зад който тя се очертава смътно като ангел, готов да излети от своя облак? Освен това на мен ми са необходими и плахо щастие, и дръзка сигурност. И най-сетне искам да срещам тая загадъчна жена, но тоя път блестяща и добродетелна, сред обществото, заобиколена от ласкателства, цялата в дантели и искрящи диаманти, владетелка на тоя град, тъй високопоставена и толкова внушителна, че никой не би посмял да се обърне към нея. Застанала сред своята свита, тя ми хвърля крадешком поглед, който изразява пренебрежението й към това външно великолепие, поглед, който ми казва, че е готова да пожертвува заради мен и света, и хората!
Разбира се, сто пъти се бях надсмивал над преклонението си пред засуканите руси къдрици, пред кадифето, пред тънката батиста, пред предвзетите творения на фризьорите, пред свещите, пред колите, пред титлите, пред гербовете, нашарени върху някое стъкло или изковани от някой златар, изобщо пред всичко лъжливо и неженствено у жената. Обсипвах се с подигравки, доказвах си какво ли не — напусто! Пленяваха ме аристократките с неискрените си усмивки, с изисканите си маниери и със своята самомнителност; издигайки преграда между себе си и света, подобна жена пробужда цялото ми тщеславие, а това е вече наполовина любов. Моето блаженство би добило много по-голяма сладост, ако всички ми завиждат. Ако моята любима не прави това, което правят другите жени, ако не ходи пеш като тях, ако не живее като тях, ако има наметка, каквато те не могат да си позволят, ако ухае на парфюми, които са само нейни, бих чувствувал по-пълно, че тя ми принадлежи; колкото повече се отдалечава от земята, дори от земната любов, толкова по-прекрасна става тя в моите очи. Добре, че от двадесет години нямаме кралица във Франция, иначе щях да се влюбя в кралицата.