— В хубаво място ще живееш — каза ми Растиняк с усмивка, в която се прокрадваше лека ирония. — Нали е прелестно? — продължи той, сядайки.
Но внезапно се изправи, улови ме за ръка, отведе ме в спалнята и ми показа едно сластно, потопено в мека светлина легло, стаено под балдахин от тънък муселин и бяло моаре, легло, в което би могла да спи млада фея, сгодена за дух.
— Какво невероятно безсрамие, каква дързост, какво кокетство! — възкликна той полугласно. — Как може да ни оставя тъй свободно да съзерцаваме това светилище на любовта? Не иска да се отдаде на никого, а всеки може, ако пожелае, да остави тук визитната си картичка! Само да бях свободен, колко бих желал да видя тази жена как плаче победена пред вратата ми…
— Толкова ли си сигурен в нейната добродетел?
— Най-дръзките, най-ловките хитреци признават поражението си, продължават да я обичат и са нейни верни приятели. Каква загадка е тази жена, нали?
След тия думи ме завладя някакво опиянение, в ревността си аз се боях от миналото. Тръпнейки от щастие, бързо поех обратно към салона, където бях оставил графинята, но я видях в готическия будоар. Тя ми се усмихна, покани ме да седна до нея, разпита ме за моята работа и като че ли прояви известен интерес към нея, още повече че аз й обясних системата си на шега, вместо да си служа с наставническия език на научните термини. Тя много се забавляваше от твърдението ми, че човешката воля е материална сила, подобна на парата, че нищо в нравствения свят не може да се противи на нейната мощ, стига човек да свикне да я съсредоточава, да борави с нея, да насочва постоянно към чуждите души потока на нейните флуиди, че всеки човек може да видоизмени според желанията си нещата, които са свързани с хората, та дори и основните природни закони. Федора ми отвърна със забележки, които показваха нейната проницателност; в първия момент аз любезно ги приех, за да я полаская, а после с една дума пометох нейните женски разсъждения, като привлякох вниманието й върху един делничен факт от живота — съня, явление, тъй просто на пръв поглед, но съдържащо в същност неразрешими за науката проблеми, и пробудих нейното любопитство. Графинята дори помълча известно време, когато й казах, че нашите идеи са организирани, неделими същества, които живеят в невидим за нас свят и влияят върху съдбите ни, и приведох като доказателства мисли на Декарт, Дидро и Наполеон — три водещи за нашия век личности. За моя най-голяма чест аз се сторих забавен на тази жена; когато се разделихме, тя ме покани да я посетя: казано на дворцов жаргон, обяви ме за свой приближен.
Може би бях останал верен на чудесния си навик да приемам учтивите думи за израз на привързаност, а може би Федора бе сметнала, че ще стана знаменит и искаше да увеличи своето стадо от учени — така или иначе, реших, че тя ме харесва. Извиках на помощ всичките си познания по физиология и някогашните си наблюдения върху жените и през цялата вечер внимателно изучавах тази своеобразна дама и нейните навици; криех се в сянката до някой прозорец, мъчех се да разгадая мислите й, като търсех проявлението им в нейното държане, в начина, по който изпълняваше домакинските си задължения, защото тя се разхождаше напред-назад, сядаше, разговаряше, обръщаше се към разни хора, задаваше въпроси и се вслушваше в чуждите думи, облегната на някой портал; забелязах, че походката й бе прелестно кръшна, роклята й се полюшваше тъй мамещо, а тя самата толкова силно разпалваше желанието, че започнах дълбоко да се съмнявам в добродетелта й. Днес Федора може би не държеше на любовта, но в миналото сигурно бе изживяла силни страсти; дори от поведението й пред някой събеседник лъхаше обиграна сласт; тя се подпираше На дървената облицовка с особено кокетство, като жена, която сякаш ей сега ще падне, но може и да се изплъзне, ако нечий нескромен поглед я смути. Скръстила небрежно ръце, тя като че ли вдишваше думите, поемаше ги с очи, преливащи от благосклонност, и цялата сякаш бе изтъкана от чувство. Свежите, алени устни се открояваха на чистото й бяло лице. Кестенявите коси подсилваха блясъка на пъстрите й като флорентински камъчета очи, чиито портокалов цвят и ясен поглед придаваха още по-голяма значителност на думите й. Чудната и снага мамеше с прелестта си. Може би някоя злонамерена съперница би нарекла груби плътните й вежди, които почти се срастваха по средата, или би преувеличила нежния мъх по брадичката й. Навсякъде откривах белезите на страстта. Любов се криеше в италианските ресници на тази жена, в красивите й рамене, достойни за Венера Милоска, в чертите й, в пълната и тъмна горна устна. Това беше не жена, а роман. Вярно, тази пищна женственост, тази хармония на формите, тази страстна и многообещаваща красота се смекчаваха от неумолима сдържаност, от невероятна скромност, които противоречаха на истинското й излъчване. Единствено поглед, проницателен като моя, би могъл да открие, че поради самата си природа тя бе обречена да бъде чувствена. Ако трябва да поясня мисълта си, във Федора се съдържаха две жени: едната беше студена и сякаш само лицето й издаваше любов; преди да погледне някой мъж, тя потушаваше блясъка в очите си, сякаш трептенето му можеше да издаде нещо потайно, което ставаше вътре в нея. С една дума — или опитът ми бе недостатъчен и нравственият свят продължаваше да крие от мен своите тайни, или графинята притежаваше прекрасна душа и именно нейният светлик, нейните трепети придаваха на лицето й оня чар, който ни обсебва и завладява, покорява и най-нравствения човек и е по-силен от всичко, защото се прелива с подтика на желанието.