Никакъв човешки език, никакъв превод, нито пък мисъл, пресъздадена в багри, пластика, думи или звуци не би могла да изрази тръпката, правдивостта, пълнотата, мигновеността на изживяното чувство! Да, изкуството все пак е лъжа! Любовта преминава през многократни превращения, преди завинаги да се преплете с нишката на живота ни и да я обагри завинаги с огнения си цвят. Тайната на това незабележимо проникване убягва на изкуството. Истинската страст избликва във викове и въздишки, които досаждат на студения човек. Необходимо е искрено да обичаш, за да бъдеш съпричастен на изблиците на Лъвлас, четейки „Кларис Харлоу“. Любовта е невинно поточе, избликнало сред цветя и камъчета; което се превръща в пълноводна река, променя вида и облика си след всеки праг и се влива в безмерно широк океан, където недораслите умове скучаят, а великите души се разтапят в безконечно съзерцание. Кой би се осмелил да опише тия преходни отсенки на чувството, тия безценни дреболии, тия думи, чиято многозначителност изчерпва богатствата на езика, тия погледи, по-вдъхновени от най-прекрасните поеми? Всеки път, когато по неведоми причини се влюбваме неусетно в някоя жена, пред нас се откриват бездни, способни да погълнат цялата човешка поезия. Как бихме могли да изразим силните, загадъчни трепети на душата, когато не ни достигат думи, за да опишем осезаемата загадка на красотата? Каква магия! Колко много часове прекарах в неизказан възторг, като само я гледах! Бях щастлив, а от какво? Не зная. Ако в тия мигове върху лицето й падаше светлина, неизвестно как, то започваше да сияе; незабележимият мъх, който позлатяваше нежната й гладка кожа меко рисуваше очертанията на плътта й с онова изящество, което, буди възхищение у нас, когато гледаме разтапящата се в слънчевото сияние далечна линия на хоризонта. Заревото на деня я обгръщаше, преливаше се в нея, а от лъчистото й лице бликаше светлина, по-ярка от оная, с която сме свикнали; или пък някаква сянка се спускаше върху това нежно лице и го нашарваше с петънца, които променяха изражението му. Често мисъл пробягваше по мраморното й чело; очите й пламваха, ресниците трепваха, чертите й се раздвижваха от усмивка; живите й коралови устни помръдваха, свиваха се, издуваха се; някакъв отблясък от тъмните коси помрачаваше свежите й страни; всяка промяна на осветлението сякаш я караше да говори. Всеки изблик на красотата й беше празник за моите очи и откриваше пред сърцето ми непознати прелести. Искаше ми се да съзра някакво чувство, някаква надежда във всички състояния на лицето й. Тия непроизнесени думи проникваха от нейната душа в моята, както звукът се влива в ехото, изпълваха ме е мимолетни радости и ми оставяха неизличими впечатления. Гласът й предизвикваше у мен почти неудържимо безумие. Като оня забравен благородник от Лотарингия аз бих могъл да не усетя горящ въглен върху дланта си, ако тя галеше косите ми с нежните си пръсти. Това не беше възхищение или желание, а вълшебство, съдба. Често се прибирах в къщи и неясно си спомнях Федора в нейния дом, някак си се приобщавах към нейния живот; ако тя боледуваше, аз също боледувах и й казвах на другия ден:
— Вие сте страдали.
Колко пъти тя ми се явяваше сред тишината на нощта, призовавана от могъщия ми екстаз! Понякога като внезапно избликнала светлина ме караше да изпускам перото, прогонваше безпомощната наука и прилежанието; извикваше у мен възхищение, като отново заемаше привлекателната поза, в която я бях видял наскоро. Понякога аз самият навлизах в света на виденията, за да я открия, приветствувах я с надежда и я умолявах да ми каже нещо със звънливия си глас; после се събуждах и плачех.
Веднъж ми бе обещала да дойде с мен на едно представление, но внезапно нещо й хрумна, тя отказа да излезе и ме помоли да я оставя сама. Отчаян от тази противоречивост, която ми струваше цял ден работа и — колкото и да е срамно това — последното ми екю, аз се отправих там, където тя бе желала да отиде, решен да гледам пиесата, която тя бе желала да види. Още щом седнах, нещо ме прищрака в сърцето. Някакъв глас ми каза: „Тя е тук!“ Обърнах се и видях графинята в полумрака на нейната разкошна ложа. Погледът ми не се поколеба, очите ми я откриха незабавно с невероятна проницателност, душата ми отлитна към нея, както насекомото се устремява към цветето. Как бях усетил нейното присъствие? Има такива дълбоки трепети, които могат да смаят повърхностните хора, но тия явления на нашата вътрешна природа са също така прости, както и обичайните неща, свързани със сетивата ни за външния свят; така че аз не се изненадах, а се ядосах. Изследванията ми върху нашата слабо известна нравствена сила, ако не за друго, поне ми служеха с това, че откривах в страстта си някои явни доказателства за моята система. Странна беше тази взаимовръзка между учения и влюбения, между моето своеобразно идолопоклонство и любовта към науката. Често изследователят се радваше на събития, които отчайваха любовника, и тъкмо когато си въобразяваше, че е победил, любовникът с радост прогонваше учението. Федора ме видя и стана сериозна, притеснявах я. Още през време на първата пауза отидох да я посетя; тя беше сама и аз останах при нея. Макар до този миг да не бяхме говорили за любов, предусетих, че ще има обяснение. Досега не бях й издавал тайната си и все пак ние и двамата сякаш очаквахме нещо; тя ми разказваше какви забавления й предстоят и предварително ме питаше с приятелско безпокойство дали възнамерявам да я посетя идния ден; поглеждаше ме въпросително, след като бе изрекла някое остроумие, сякаш бе се опитвала, да се хареса именно на мен; ако бях ядосан, ставаше мила; ако се разсърдеше, аз в известен смисъл имах право да й задавам въпроси; ако бях виновен в нещо, тя се оставяше дълго да я моля, за да ми прости. Тия скарвания, които толкова много ни харесваха, бяха изпълнени с любов. Тя проявяваше в тях толкова изящество и кокетство, те ме правеха толкова щастлив! В тоя миг нашата близост бе застрашена и ние седяхме един срещу друг, сякаш си бяхме напълно чужди. Графинята беше убийствено студена; предчувствувах някакво нещастие.