— Мислили ли сте — подех отново аз — до какво може да докара човека силната любов? В отчаянието си той би могъл да убие своята любима.
— Предпочитам да бъда мъртва, отколкото нещастна — отвърна студено тя. — Човек с такива силни страсти някой, ден може да изостави жена си в нищета, след като е изял богатството й.
Пресметливостта й ме потресе. Ясно видях, че между тази жена и мен зее пропаст. Никога нямаше да се разберем.
— Сбогом — казах й студено аз.
— Сбогом — отвърна тя и ми кимна приятелски. До утре.
За миг я пронизах с поглед, в който вложих цялата си обречена любов. Тя се изправи и ми се усмихна с изтърканата си, омразна усмивка на мраморна статуя, която уж изразяваше любов, а в същност бе студена. Можеш ли да си представиш, скъпи мой, болките, които се бяха струпали на главата ми, когато, изгубил всичко, се връщах по безкрайния заледен кей под неспирната лапавица? О, аз знаех, че тя изобщо не мисли за моята нищета, въобразява си, че имам богатства и разкошни карети като нея! Каква разруха, какво разочарование! Тук ставаше дума не за пари, а за всички богатства на душата ми. Вървях накъдето ми видят очите, преценявах мислено този странен разговор и така се обърках в собствените си схващания, че започнах да се съмнявам в съществуващата стойност на думите и представите! И все така обичах, обичах тая студена жена, чието сърце очакваше да бъде покорено, която всеки ден забравяше дадените обещания и сякаш приемаше облика на някаква нова любовница. Завивайки покрай Института, усетих как ме побиват тръпки. Спомних си, че изобщо не съм ял. Нямах нито петак. Като връх на нещастието дъждът непоправимо повреждаше шапката ми. Как бих могъл да се представя тепърва пред някоя елегантна дама, да вляза в някой салон, без да притежавам прилична шапка! С невероятни грижи, проклинайки просташката и глупава мода, която ни обрича да се перчим с вида на шапките си, като ги държим непрестанно в ръка, досега поддържах моята в поносимо, макар и съмнително състояние. Без да е блестящо нова или съвсем стара, тя можеше да мине за шапка на изискан човек; но сега бе настъпил последният миг от преходното й съществуване, тя беше съсипана, унищожена, негодна, истински парцал, достоен за своя господар. Не ми достигаха трийсет су и трябваше да загубя мъчително поддържаната си елегантност.
Какви ли не безвестни жертви бях правил за Федора през тия три месеца! Често, за да я видя поне един миг, харчех парите, с които бих могъл да си купя хляб за цяла седмица. Нищо, че изоставях работата си и гладувах! Но колко трудно е за един влюбен, разсеян поет да прекоси парижките улици, без да го опръскат, да тича, за да се спаси от дъжда, и да пристигне в дома й също тъй приличен, както и празноглавците, които я заобикаляха. Щастието, любовта ми зависеха от едно мазно леке върху единствената ми бяла жилетка! Само да се изцапам, да се измокря — и трябваше да се откажа да се срещам с нея! Нямах дори пет су, за да накарам някой ваксаджия да изчетка мръсното петно от ботуша ми! Страстта ми бе нараснала поради всички тия дребни, непознати мъчения, непоносими за един раздразнителен човек. Нещастниците като мен извършват в предаността си неща, за които не е възможно да разкажат на жените, живеещи сред разкош и изящество; тия жени гледат света през призма, която позлатява хората и вещите. Егоизмът ги настройва оптимистично, добрият тон ги кара да бъдат жестоки, отдавайки се на насладата, те избягват да разсъждават и невинно извиняват безучастието си към чуждите беди с това, че са заети с удоволствия. За тях грошовете никога не могат Да бъдат милиони, но милионите често им се струват грошове. Любовта не само трябва да се бори за благоволението им с цената на огромни жертви, но трябва и да обвива тези жертви в непроницаема пелена; да ги принася мълчаливо; и все пак, отдавайки богатството и живота си, оставайки предани, състоятелните хора се възползуват от светските предразсъдъци, които винаги придават известен блясък на любовните им безумия; мълчанието говори вместо тях, тежката пелена им придава очарование, а аз бях обречен на страхотни лишения, на ужасни мъки, без да имам правото да кажа: „Обичам!“ или: „Умирам!“ И все пак дали това беше преданост? И не се ли изкупваше тя богато от щастието, което ми доставяше саможертвата? Графинята бе придала огромна стойност, бе изпълнила с изключителни наслади най-нищожните дреболии в моя живот. Доскоро небрежен към облеклото си, сега се грижех за дрехите си, сякаш те бяха неотделима част от моята личност. В случай че би се наложило да бъда ранен или да скъсам фрака си, не бих се колебал кое да избера! При това положение можеш да си представиш състоянието ми, гневните ми мисли, нарастващият бяс, който с всяка крачка като че ставаше все по-непоносим! Изпитвах някакъв пъклен възторг, задето бях достигнал до тая връхна точка на нещастието. Все пак се надявах, че след такъв пристъп нещата може да се пооправят; но недрата на злото са неизчерпаеми. Вратата на моя хотел беше полуотворена. В капака на прозореца бяха издълбани прорези с форма на сърце, през които на улицата се процеждаше светлина. Полин и майка й ме чакаха и разговаряха. Чух името си и се заслушах в думите им.