— Рафаел — казваше Полин — е много по-интересен от студента в стая номер седем! Русите му коси са толкова приятни за гледане! Не ти ли се струва, че има нещо особено в гласа му, нещо, което извиква трепет в сърцето? А и макар да изглежда горд, той е толкова добър, държи се така изискано! О, наистина е чудесен! Сигурна съм, че всички жени са луди по него.
— Говориш, сякаш го обичаш — забеляза госпожа Годен.
— О, да, обичам го като брат — отвърна тя със смях. — Трябва да съм голяма неблагодарница, ако не изпитвам приятелски чувства към него! Нали той ми преподава музика, рисуване, граматика, научил ме е на толкова много неща! Ти не обръщаш внимание на моя напредък, мила мамо; аз вече съм толкова образована, че след известно време дори ще мога да давам уроци и тогава ще си вземем прислужница.
Оттеглих се тихичко; след това вдигнах шум и влязох при тях да взема лампата, която Полин пожела да ми запали. Милото дете почти бе изцерило раните ми с топлите си думи. Тия невинни хвалебствия ми възвърнаха донякъде смелостта. Нужно ми беше да вярвам в себе си, да получа безпристрастно мнение за действителната си цена. Може би съживените ми по тоя начин надежди оказаха влияние и върху нещата, които виждах пред очите си. Може би пък досега не бях оглеждал внимателно двете жени, които толкова често бяха седели пред мен в това помещение; и тогава внезапно се възхитих от тази тъй истинска, тъй прелестна картина на обикновената човешка природа, която би могъл да възсъздаде някой безхитростен фламандски художник. Майката седеше край камината, където тлееха въглени, и плетеше чорапи, а по устните й пробягваше добродушна усмивка. Полин боядисваше ветрила; боичките и четките й; подредени върху малката маса, привличаха очите с ярките си цветове; а когато тя стана от мястото си и взе моята лампа, за да запали фитила, и светлината озари бялото й лице, наистина само човек, обхванат от страхотна страст, би могъл да не забележи възхитителните, прозрачни и розови ръце, съвършената й главичка и девическия й чар! Нощта и мълчанието обагряха със своята прелест този вечерен труд; тази спокойна обстановка. Неспирната, извършвана сред веселие работа издаваше религиозно примирение и възвишени чувства. Между предметите и хората тук съществуваше неопределимо единство. У Федора разкошът беше сух и будеше в мен грозни мисли; докато тази простодушна нищета и естественост стопляха сърцето ми. Може би разкошът ме унижаваше; може би край тия две жени, сред това тъмно помещение, където неподправеният живот намираше израз в искрени сърдечни вълнения, аз откривах себе си и се наслаждавах на дълбоко човешката нужда да покровителствувам някого. Когато се приближих до Полин, тя ми отправи почти майчински поглед и възкликна, като веднага остави обратно лампата с треперещи ръце:
— Господи, колко сте блед! Ах, ами той е целият мокър! Майка ми ще ви помогне да се изсушите… Господин Рафаел — добави тя след кратко мълчание, — вие нали много обичате мляко — тази вечер имаме сметана, искате ли да я опитате?
Тя се спусна като котенце към паничката и ми я подаде тъй бързо, тъй мило ми я поднесе, че за миг се обърках.
— Нали няма да ми откажете? — попита тя развълнувано.
Нашата гордост ни сближаваше: Полин явно страдаше от своята бедност и ме укоряваше за моята надменност. Бях трогнат. Може би тази сметана представляваше утринната й закуска и все пак аз я приех. Бедната девойка се опита да скрие радостта си, но очите й заблестяха.
— Наистина съм бил гладен — казах аз и седнах. (По лицето й се изписа загриженост.) — Полин, спомняте ли си този пасаж у Босюе, където се описва как бог възнаградил подадената чаша вода по-щедро, отколкото победата?
— Да — отговори тя.
Сърцето й тупкаше като сърцето на синигерче, хванато от някое дете.
— Добре тогава, ние скоро ще се разделим — добавих аз с пресеклив глас, — позволете ми да ви изразя моята признателност за всички грижи, които вие и вашата майка положихте за мен.
— О, това не е нищо особено! — каза тя със смях. Този смях издаваше толкова силно вълнение, че изпитах болка.