Често я придружавах в Италианския театър: седях до нея, отдавах се на любовта си и я съзерцавах, слушайки прелестната музика, душата ми чезнеше в двойната наслада на любовта и на откритите в нечия творба сходни трепети на сърцето. Страстта ми витаеше във въздуха, на сцената; тя побеждаваше навсякъде, не можеше да победи само моята любима. Тогава аз, улавях ръката на Федора, изучавах чертите на лицето й, очите й и търсех изблик на чувства, оная внезапна хармония, която се пробужда от нотите и кара душите да трептят заедно; но ръката й не помръдваше, а очите и не казваха нищо. Когато огънят в сърцето ми, избил в изражението ми, я обжарваше прекалено силно, тя ми се усмихваше с онази нагласена, изкуствена усмивка, която се повтаря върху устните на всички салонни портрети. Тя не слушаше музиката. Божествените страници от Росини, Чимароза и Цингарели не й напомняха никакви чувства, не я подсещаха за никакво поетично вълнение в нейния живот; душата й бе безплодна. Федора устройваше нещо като представление сред представлението. Лорнетът й непрестанно се насочваше към чуждите ложи; неспокойна въпреки спокойствието си, тя беше жертва на модата; ложата, шапката, колата, личността й представляваха всичко за нея. Често срещаме хора с величествена външност, чието сърце е нежно и крехко въпреки несъкрушимото им тяло; но нейното сърце бе несъкрушимо въпреки тънката и нежна обвивка. Съдбовната ми проницателност проникваше под воала. Ако същността на добрия тон е човек да забравя себе си заради останалите, да влага в гласа и движенията си постоянна мекота, да се харесва на другите, като повишава самочувствието им, въпреки острия си разум Федора не бе могла да заличи останките от плебейския си произход: невниманието й към собствената й личност беше лъжливо; маниерите й бяха не вродени, а придобити с труд; учтивостта й често напомняше раболепие. Да, сладките и думи бяха за нейните любимци израз на доброта, прекомерната й предвзетост им се струваше благороден възторг. Само аз бях изучил гримасите й, бях свалил от нейната човешка същност тънката обвивка, с която се залъгва обществото, и нейното кривене не можеше да ме излъже вече; познавах издъно котешката й душичка. Когато някой наивник й се възхищаваше и я ласкаеше, срамувах се за нея. Но продължавах да я обичам! Надявах се, че любовта на поета ще разтопи този лед под топлите си крила. Ако можех да открия в сърцето й нежната женственост, ако можех да й внуша величието на саможертвата, тя би ми се сторила съвършена и щеше да бъде истински ангел. Обичах я като мъж, като любовник, като човек на изкуството, а за да я получи човек, не биваше да я обича; може би някой затлъстял празноглавец или някой студен пресметливец биха я покорили. Тщеславни и предвзета, навярно тя би разбрала езика на тщеславието и би се оставила да бъде омотана от паяжините на някоя интрига; мъж със суха и студена душа би могъл да я спечели. Жестока мъка пронизваме душата ми, когато тя безхитростно издаваше пред мен своя егоизъм. С болка си представях как някой ден ще живее сама, няма да знае към кого да протегне ръка, няма да срещне приятелски очи, които да я утешат. Една вечер се осмелих да й обрисувам с ярки краски предстоящата й пуста, безцелна и тъжна старост. При мисълта за това ужасно отмъщение на измамената природа тя каза нещо ужасно.