— Винаги ще имам богатства — отвърна тя. — Със злато винаги можем да създадем около себе си чувствата, които са необходими за благополучието ни.
Излязох си смазан от логиката на този разкош, на тази жена, на този свят и се презирах заради своето глупаво идолопоклонство. Аз не обичах бедната Полин, Защо богатата Федора да не отблъсне Рафаел? Нашата съвест е непогрешим съдия, стига да не сме я убили окончателно. „Федора не обича и не отблъсква никого — казваше ми един благоразумен глас. — Тя е свободна, само че някога се е отдала заради злато. Законно или незаконно, някакъв руски граф я е притежавал. Все нещо ще я изкуши в живота! Почакай и ще видиш.“ Без добродетели и без грехове тази жена живееше откъсната от хората в своя собствена вселена — ад или рай. Тази женска загадка, загърната в кашмир и дантели, пробуждаше в сърцето ми всякакви човешки чувства — гордост, амбиция, любов, любопитство… Нова прищявка на модата или пък стремежът към оригиналност, който се проявява във всички нас, бе накарал хората да заговорят за някакъв малък театър. Графинята пожела да види намацаното с грим лице на един актьор, който се харесваше дори на разумни хора, и аз бях удостоен с честта да я заведа на първото представление на някакъв загубен фарс. Ложата струваше само сто су, но аз нямах пукнат грош. Трябваше да напиша още половин том от мемоарите, затова не посмях да отида да се примоля на Фино, а моят благодетел Растиняк отсъствуваше. Тия непрестанни затруднения ми вгорчаваха живота.
Един път на излизане от Италианския театър валеше страхотен дъжд, Федора ме накара да повикам кола и аз не можах да се отърва от нейната престорена загриженост: тя не искаше да слуша обясненията ми, че обичам дъжда и искам да отскоча до игралния дом. Не се досещаше за моята немотия въпреки притесненото ми държане и тъжната ми шеговитост. Очите ми се бяха налели с кръв, но можеше ли тя изобщо да разбере значението на един поглед? От какви странни прищевки зависи животът на младите хора! Докато пътувах, всяко завъртане на колелата будеше у мен мисли, които разкъсваха сърцето ми; опитах се да изкъртя една дъска от дъното на колата, надявах се по тоя начин да скоча право върху настилката; но препятствията бяха непреодолими, аз започнах да се кикотя нервно, след което ме обзе мрачно спокойствие, затъпяване, каквото човек навярно изпитва, когато го завържат за позорния стълб. Пристигнах у дома и още щом чу първите ми несвързани думи, Полин ме прекъсна:
— Нямате дребни ли?…
Ах, музиката на Росини беше нищо при тия думи! Но нека да се върнем към историята с театъра „Фюнамбюл“. За да заведа там графинята, мислех да заложа позлатеното кръжило от портрета на майка ми. Макар винаги да бях смятал заложната къща за едно от преддверията на затвора, бих предпочел собственоръчно да отнеса там леглото си, отколкото да моля за милостиня. Каква болка ни причинява погледът на човека, към когото се обръщаме за пари! Има заеми, които ни струват честта, както приятелският отказ може да ни отнеме последните илюзии. Полин работеше, майка й си беше легнала. Хвърлих крадешком поглед към леглото, чиито завеси бяха полуспуснати, и ми се стори, че госпожа Годен спи дълбоко, тъй като в полумрака забелязах спокойния й жълтеникав профил да се откроява върху възглавницата.
— Разстроен ли сте? — попита ме Полин и остави четката си.
— Мило дете, можете да ми направите огромна услуга — отвърнах аз.
Тя ме погледна тъй щастливо, че изтръпнах.
„Дали не ме обича?“ — помислих си.
— Полин.
Седнах до нея, за да мога да я изучавам. Тя усети намерението ми, тъй въпросително бе прозвучал гласът ми. Сведе очи, а аз се вглеждах в нея, защото смятах, че бих могъл да разбера сърцето й също тъй лесно, както разбирах собственото си сърце, толкова невинно и чисто бе лицето й.
— Обичате ли ме? — попитах я.
— Малко… много… никак!… — възкликна тя.
Не ме обичаше. Закачливият й глас, милото движение, което бе направила, издаваха само игривата признателност на едно момиче. Тогава й разказах за бедственото си положение, за затрудненията си и я помолих Да ми помогне.
— Как, господин Рафаел — каза тя, — вие не искате да отидете в заложната къща, а изпращате мен?
Изчервих се, смутен от логиката на това дете. Тогава тя хвана ръката ми, сякаш искаше да смекчи с тази ласка неволно изречения упрек.
— О, мога да отида — каза тя, — само че няма смисъл. Тази сутрин открих зад пианото две монети по сто су, които са се търкулнали там, без да забележите, и ги оставих на вашата маса.