— Вие навярно скоро ще получите пари, господин Рафаел — добави добрата майка, като показа лицето си между завесите, — засега аз мога да ви услужа с няколко екю.
— О, Полин — възкликнах аз, като стиснах ръката й, — как искам да бъда богат!
— Ами! За какво ви е? — каза тя закачливо.
Ръката й потръпваше в моята, отвръщаше на туптенето на моето сърце; тя бързо я отдръпна и разгледа дланта ми.
— Ще се ожените за богата жена — каза тя, само че тя много ще ви измъчва… Господи, просто ще ви убие!… Сигурна съм.
Тия възклицания издаваха искрена вяра в налудничавите суеверия на майка й.
— Полин, много сте лековерна!
— О, ще видите — каза тя, като ме гледаше уплашено, — жената, която обикнете, ще ви убие!
Тя взе отново четката, натопи я в боичката силно развълнувана и повече не ме погледна. В тоя миг ми се щеше да се поддам и аз на нейните заблуди. Човек никога не е напълно нещастен, когато е суеверен. Често суеверието ни дава надежда. Когато се оттеглих в стаята си, наистина видях две божествени екю, чието присъствие ми се стори необяснимо. Сред обърканите мисли на обзелата ме сънливост се опитвах да изчисля разходите си, за да проумея тази неочаквана находка, но накрая заспах, объркан от безплодните сметки. На другия ден Полин дойде, да ме види точно когато излизах, за да платя ложата.
— Може би десет франка не са ви достатъчни — каза ми това добро и обичливо момиче, като се изчерви, — майка ми ми поръча да ви донеса тези пари… Не, не, вземете ги!
Тя остави върху масата три екю и поиска да избяга; но аз я задържах. Възхищението бе пресушило търкулналите се по бузите ми сълзи.
— Полин — казах й аз, — вие сте ангел! Трогват ме не толкова парите, колкото чистото чувство, с което ми ги предлагате. Копнеех за богата, елегантна, благородна жена; уви, сега бих искал да притежавам милиони, да срещна някое бедно момиче с богато сърце като вас и да се откажа от съдбоносната страст, която ще ме убие. Може би вие бяхте права.
— Стига! — каза тя.
После избяга й сладкото й чуруликане отекна по стълбището.
„Колко щастлива е, че не обича още!“ — казах си аз, като мислех за мъките, които търпях от няколко месеца.
Петнайсетте франка на Полин ми свършиха чудесна работа. Като се сети за миризмата на простолюдието в залата, където ни предстоеше да прекараме няколко часа, Федора съжали, че не си е донесла букет; аз й купих цветя, принесох й в дар живота и богатството си. Изпитах едновременно угризение и радост, подавайки й този букет, чиято цена откри пред мен разоряващите свойства на приетата в обществото условна галантност. Скоро тя се оплака от прекалено силното ухание на мексиканския жасмин, изказа отвращението си от вида на залата и от твърдата пейка; упрекна ме, че съм я довел тук. Макар да беше до мен, пожела да си отиде; и си отиде. Колко безсънни нощи, два цели изгубени месеца, само и само да предизвикам нейното неодобрение! Никога този демон не ми се бе струвал по-прелестен и по-безчувствен. През целия път седях до нея в тясната карета, вдишвах дъха й, докосвах парфюмираната й ръкавица, съзерцавах отблизо чудната и красота, усещах благоухание, което напомняше аромата на перуника: толкова женственост и никаква женственост. В тоя миг сякаш светъл лъч прониза дълбините на това тайнствено съществуване. Спомних си внезапно за наскоро публикуваната книгата един поет, която издаваше артистичност, достойна за статуя на Поликлет. Пред очите ми се мяркаше онова чудовище, което ту се превръща в офицер и укротява буен кон, ту става девойка, облича се прекрасно и отчайва влюбените, ту приема вида на любовник и отчайва нежна и скромна девица. Тъй като не можех да разгадая по друг път Федора, аз й разказах тази фантастична история; но тя като че ли нямаше нищо общо с тия измислици на поезията, те я забавляваха, както някоя приказка от „Хиляда и една нощ“ може да забавлява децата.
„Кой знае каква тайна предпазва Федора от моята младежка любов, помага й да устои пред увличащата топлота на тази възвишена духовна зараза! — казах си аз, докато се връщах у дома. — Може би и нея я измъчва рак като лейди Дьолакур? Навярно тя таи нещо в живота си.“
Изстинах при тази мисъл. После в главата ми възникна най-странният и все пак най-разумен план, който би могъл да измисли някога някой любовник. За да изследвам физически тази жена, която бях опознал духовно, за да я проумея изцяло, реших да прекарам една нощ в нейните покои, в стаята й, без тя да узнае! Ето как изпълних този замисъл, който разкъсваше душата ми, както желанието за отмъщение пронизва сърцето на някой корсикански монах. На своите приеми Федора събираше толкова много хора, че портиерът явно не можеше да изчисли дали броят на влизанията е равен на броя на излизанията. Бях сигурен, че ще мога да остана в къщата незабелязано и нетърпеливо зачаках следващия вечерен прием на графинята. Когато се облякох, пъхнах в джоба на жилетката си едно английско ножче, тъй като не притежавах кама. Ако го намереха у мен, този литературен инструмент не можеше да предизвика никакви съмнения, а не знаех докъде би могло да ме доведе романтичното ми решение и исках да бъда въоръжен.