— Деца! Това пък вече ще ме довърши! — възкликна тя. — Съпруг! На кой мъж бих могла да се?… Хубава ли беше прическата ми тази вечер?
— Не съвсем.
— Ти си глупачка.
— Трябва да знаете, че не ви отиват ситните къдрици — продължи Жюстин. — Косата ви изглежда много по-добре, когато е накъдрена едро.
— Така ли?
— Разбира се, госпожо, такива високи прически отиват само на блондинки.
— Да се омъжа ли? А, не! Бракът е нещо, което не ми подхожда.
Каква ужасна сцена за един влюбен! Тази самотна жена, без роднини, без приятели, обезверена в любовта, не приемаше никакви чувства; колко слабо се проявяваше у нея необходимостта от сърдечни излияния, характерна за всяко човешко същество, щом се задоволяваше само да поговори с камериерката си, да размени с нея няколко сухи фрази и да обсъди разни дреболии!… Неволно я съжалих. Жюстин развърза корсета й. Любопитно се взрях в нея, когато последният воал падна. Девическата й снага ме смая; озарено от светлината на свещите, бяло-розовото тяло заблестя през ризата като сребърна статуя, искряща под прозрачно покривало. Никакво несъвършенство не би могло да смути търсещите очи на любовта. Уви, красотата на едно тяло може да победи и най-войнствените намерения. Господарката седна безмълвна и замислена край огъня, а камериерката запали алабастровата лампа, която висеше пред леглото. Жюстин отиде да вземе грейка, приготви леглото и помогна на господарката си да легне; след дълго време, посветено на разни дребни услуги, доказващи дълбокото самообожание на Федора, момичето излезе. Графинята се повъртя в леглото; беше развълнувана, въздишаше; от устните й се отронваше едва доловим звук, който издаваше нетърпеливото им трепкане; тя протегна ръка към нощната масичка, взе оттам една стъкленица и изля четири-пет капки от някаква тъмна течност в млякото си, преди да го изпие; след, няколко мъчителни въздишки възкликна:
— Господи!
Тази дума и тонът, с който бе изречена, разкъсаха сърцето ми. Неусетно тя замря. Уплаших се; скоро обаче дочух равното засилващо се дишане на заспал човек; разтворих шумолящите копринени завеси, слязох от прозореца, приближих се до леглото й и я загледах с неопределени чувства. Беше прелестна. Бе сложила ръка под главата си като дете; спокойното й красиво лице, обкръжено с дантели, излъчваше такава сладост, че цял пламнах. Бях надценил силите си, не бях премислил това страдание; да бъда тъй близо и тъй далеч от нея! Изпитах всички мъки, на които сам се бях обрекъл. „Господи!“ — този откъслек от някаква неизвестна мисъл, който ни най-малко не бе ми изяснил нещата, внезапно промени представите ми за Федора.
Тая незначителна или дълбокомислена, безпредметна или породена от суровата действителност дума можеше с еднакъв успех да бъде обяснена от щастието или от болката, от физическото страдание или от духовните мъки. Дали това бе проклятие или молитва, спомен или бъдеще, съжаление или страх? Цял един живот се съдържаше в това слово, живот, изпълнен с нищета или богатства; може би в него имаше дори престъпление! Федора — тази тайна, скрита под измамната външност на красива жена, можеше да бъде разгадана по толкова различни начини, че си оставаше неразгадаема. Променящият се дъх, който свистеше между зъбите й и ту затихваше, ту се усилваше, ставаше ту тежък, ту лек, бе за мен като реч, с която се изразяваха мисли и чувства. Аз сънувах заедно с нея, надявах се да проникна в тайните й, докато спеше, колебаех се между хиляди противоположни преценки и решения. Гледайки това красиво, спокойно, чисто лице, не можех да отрека, че тази жена притежава сърце. Реших да направя още един опит. Разказвайки й живота си, любовта си, саможертвата си, може би щях да пробудя в нея жалост, да накарам това създание, което никога не бе плакало, да пролее една сълза. Тъкмо залагах всичките си надежди на това последно изпитание, когато уличният шум ми извести настъпването на новия ден.
За миг си представих как Федора се събужда в прегръдките ми. Можех тихичко да се промъкна до нея и да я сграбча. Тази мисъл тъй жестоко ме измъчваше, че избягах в салона, за да устоя, като внимавах да не вдигам шум; за щастие открих една тайна вратичка, зад която имаше тясно стълбище. Както и предполагах, ключът бе в ключалката; дръпнах силно вратата, смело слязох в двора и без да проверя дали някой няма да ме види, с три скока се намерих на улицата. След два дена един автор трябваше да чете комедията си при графинята: отидох и аз с намерението да остана последен, за да й отправя една доста странна молба: исках да я накарам да ми предостави следващата вечер, да я посвети изцяло на мен и да затвори вратите си за всички останали. Когато се озовах насаме с нея, сърцето ми замря. Всяко тиктакане на часовника ме изпълваше с ужас. Беше дванайсет без четвърт.