„Ако не й кажа — помислих си, — трябва да отида да си разбия главата в ръба на камината.“
Дадох си три минути срок; трите минути изтекоха, аз не си разбих главата в мрамора, а сърцето ми тежеше като сюнгер, напоен с вода.
— Много сте любезен — каза тя.
— Ах, госпожо — отвърнах аз, — само да можехте да ме разберете!
— Какво ви е? — попита тя. — Съвсем пребледняхте.
— Не смея да ви помоля за една милост.
Тя ме окуражи с един жест и аз й обясних какво желая.
— С удоволствие — каза тя. — Само че защо да не поговорим сега?
— За да не ви заблуждавам, длъжен съм да ви изясня до каква степен се обвързвате: искам да прекарам тази нощ с вас, сякаш сме брат и сестра. Не се бойте, зная от какво се отвращавате; вероятно ме познавате достатъчно, за да сте уверена, че няма да направя нищо, което да не ви хареса; освен това нахалниците не постъпват по този начин. Вие ми засвидетелствувахте приятелско чувство, вие сте добра и великодушна. Знайте, утре аз ще се сбогувам с вас… Не се отмятайте! — възкликнах, когато видях, че тя се готви да заговори.
И бързо я напуснах.
И така, през миналия май към осем часа вечерта аз останах сам с Федора в нейния готически будоар. Дори не потрепервах, бях сигурен в щастието си. Любимата ми трябваше да стане моя, инак щях да намеря убежище в прегръдките на смъртта. Бях се отрекъл от боязливата си любов. Човек става силен, когато сам признае слабостта си. Облечена в синя кашмирена рокля, графинята се бе излегнала на един диван, а краката й тънеха в мека възглавница. Ориенталска шапчица, с каквито художниците рисуват юдейските племена, добавяше странна и остра примамливост към нейните прелести. Неясно очарование се излъчваше от лицето й и сякаш доказваше, че с всеки изминат миг ние се обновяваме, ставаме други и няма никакво сходство между онова, което сме представлявали в миналото, и това, което ни предстои да станем в бъдеще. Никога не бях я виждал тъй блестяща.
— Знаете ли — каза тя със смях, — че пробудихте моето любопитство?
— Аз ще го удовлетворя — отвърнах студено и седнах до нея, като хванах отпуснатата й ръка. — Вие имате прекрасен глас!
— Никога не сте ме чували — каза тя, като издаде изненадата си с едно движение.
— Ако е необходимо, ще ви докажа, че не е така. Нима вашата прелестна дарба трябва да бъде запазена, в тайна? Не се безпокойте, аз няма да се опитвам да я разнищя.
— Около час разговаряхме приятелски. Гласът, маниерите и поведението ми бяха такива, като че Федора не би могла да ми откаже нищо, но бях почтителен като всеки влюбен. Играейки си по този начин, бях удостоен с честта да целувам ръката й. Тя свали ръкавицата си с мил жест и тогава аз тъй сластно се потопих в измамата, която копнеех да превърна в действителност, че цялата ми душа сякаш се разтопи и изчерпи в тази целувка. Федора се остави с безразличие да я милвам и галя. Но не ме мисли за глупак: само да бях се опитал да престъпя тези приятелски ласки — котката веднага щеше да ме одраска. Помълчахме десетина минути. Възхищавах се от нея, приписвах й обаяние, което, изглежда, й беше чуждо. В тоя миг тя беше моя, единствено моя… Притежавах това прелестно създание с мисълта си само доколкото ми беше позволено; потапях я в желанието си, удържах я, сграбчвах я, сливах се с нея въз въображението си. Покорявах графинята с някаква магнетична власт. Колко пъти съм съжалявал, че не обладах напълно тази жена; но в тоя миг ми бе нужно не тялото й, а душата, животът, възвишеното, цялостно блаженство, прекрасната мечта, която отлита тъй бързо.
— Госпожо — казах й аз най-накрая, когато предусетих, че е настъпил последният час на опиянението ми, — чуйте ме. Вие знаете, че ви обичам, хиляди пъти съм ви го казвал, навярно сте го усетили сама. Не исках да спечеля любовта ви с празноглаво изящество, с глупашки ласкателства и натрапничество, но вие не ме разбрахте. Изживях толкова страдания заради вас, но вие сте невинна! След няколко мига ще можете да ме съдите. Има два вида нищета, госпожо. Нищетата, която открито върви по улиците и без да знае, подновява делата на Диоген, храни се малко и получава само най-простите житейски блага; може би тя е по-блажена от богатството, защото поне е безгрижна и вкусва неща от света, които са забравени от всесилните. Нищетата сред разкоша, испанската нищета, която прикрива с титли оскъдицата; горда, наперена, тази нищета означава да носиш бяла жилетка, жълти ръкавици, да се возиш в каляски и да губиш не грошове, а богатства. Едната е нищета на народа, другата — нищета на измамниците, кралете и даровитите хора. Аз не съм нито човек от народа, нито крал, нито измамник; може би не съм и даровит: аз съм изключение. Името ми може да ми позволи да умра, но не и да прося… Успокойте се, госпожо, сега съм богат, притежавам повече земи, отколкото ми са необходими — казах й аз, когато забелязах, че лицето й добива студеното изражение, сковаващо чертите ни, когато към нас се обърне някоя блудница. — Спомняте ли си деня, когато решихте да отидете в „Театр дю Жимназ“ без мен, като си въобразявахте, че аз няма да дойда?