Тя кимна утвърдително.
— Бях похарчил последното си екю, за да се видя с вас… Спомняте ли си, когато се разхождахме из Ботаническата градина? Заради вашата карета похарчих цялото си състояние.
Разказах й за жертвите си, обрисувах й живота си не както ти го разказвам днес, с пиянска бъбривост, а обзет от благородно сърдечно опиянение. Пламенни думи, всеобемащи чувства, които забравих и които нито изкуството, нито споменът биха могли да възпроизведат, изразиха цялата ми страст. Това не бе студен разказ за една отхвърлена любов: силна и прекрасна в своята надежда, моята любов ми внуши такива думи, които разкриха целия ми живот и звучаха като викове на разкъсваща се душа. Гласът ми напомняше молитвите на човек, който умира на бойното поле. Тя заплака! Млъкнах. Господи! Сълзите й бяха плод на измамното вълнение, което си купуваме за сто су от касата на някой театър, аз преуспявах като добър актьор.
— Да бях знаяла… — каза тя.
— Оставете! — възкликнах аз. — Аз и сега ви обичам достатъчно, за да ви убия…
Тя посегна към шнура на звънеца. Избухнах в смях.
— Няма смисъл. Ще ви оставя да завършите спокойно живота си. Омразата ми нямаше да е истинска, ако ви убиех! Не се бойте от насилие: прекарах цяла нощ край вашето легло, без да…
— Господине… — каза тя и се изчерви.
Но след този първи признак на свян, който проявява всяка жена, дори най-безчувствената, тя ме погледна с презрение и ми каза:
— Сигурно ви е било доста студено!
— Мислите ли, госпожо, че толкова държа на вашата красота? — отвърнах аз, предусещайки мислите, които я вълнуваха. — Вашето лице ме кара да търся душа, която е много по-красива от вас самата. О, госпожо, хората, които виждат в една жена само жената, могат всяка нощ да заплатят сравнително ниска цена срещу щастие, получено от одалиски, достойни за нечий харем… Но аз бях честолюбив, исках да слея сърцето си с вашето, а вие нямахте сърце. Сега вече зная. Ако принадлежахте на някой мъж, бих го убил. Впрочем не, вие щяхте да го обичате и смъртта му би ви причинила болка… О, как страдам! — възкликнах аз.
— Ако това обещание може да ви утеши — каза тя весело, — уверявам ви, че няма да принадлежа на никого…
— Добре — прекъснах я аз, — вие оскърбявате самия бог и ще бъдете наказана! Някой ден ще лежите върху своя диван, няма да можете да понасяте нито шума, нито светлината, ще бъдете обречена да живеете като в гроб, ще изпитате нечувани страдания. Когато си зададете въпроса защо са тия подмолни, безпощадни болки, спомнете си за всички нещастия, които с такава лекота сте причинили! Вие посяхте навсякъде проклятия, в замяна ще получите омраза. Ние сами изпълняваме ролята на свои съдници и палачи, служейки на земната правда, която е по-могъща от човешките закони и се подчинява на божията справедливост.
— Виж ти! — каза тя със смях. — Значи, толкова престъпно е от моя страна, че не ви обичам? Моя ли е вината? Аз наистина не ви обичам; вие сте мъж, това е всичко. Щастлива съм в самотата си, защо трябва да изоставя своя живот, който според вас е себичен заради прищевките на някакъв господар? Женитбата е тайнство, което ни дарява само огорчения. Освен това децата ми досаждат. Нали честно ви предупредих какъв е моят нрав? Защо не се задоволихте с приятелството ми? Бих искала да ви утеша за скърбите, които съм ви причинила, като не съм се досещала за вашите дребни сметки; ценя величината на вашите жертви; но само любовта може да ви заплати за вашата преданост и за вашето внимание, а аз до такава степен не ви обичам, че цялата тази сцена ми е извънредно неприятна.
— Чувствувам, че съм много смешен, простете ми — отвърнах смирено аз, без да сдържам сълзите си. — Обичам ви толкова, че мога с наслада да слушам дори тия жестоки думи, които изричате. О, бих искал да обагря е кръвта си моята любов към вас.
— Всички мъже изричат повече или по-малко сполучливо тези изтъркани фрази — отвърна тя, като продължаваше да се смее. — Но, изглежда, е доста трудно човек да умре в краката ни, защото непрекъснато срещам такива мъртъвци… Вече е полунощ, бих искала да ме оставите да си легна.