— А след два часа ще възкликнете: „Господи!“ — забелязах аз.
— А, да, завчера!… — каза тя. — Мислех за борсовия си посредник, бях забравила да му кажа да промени лихвата на моите дивиденти от петпроцентна на трипроцентна, а същия ден курсът на трипроцентната спадна.
Изгледах я с искрящи от гняв очи. О, разбирах как понякога престъплението може да се превърне в поема! Вероятно тя бе привикнала към страстните ми излияния, бе забравила сълзите и думите ми.
— Бихте ли се омъжили за пер на Франция? — попитах аз студено.
— Може би, стига да е херцог.
Взех шапката си и й се поклоних.
— Позволете ми да ви изпратя до вратата — каза тя, като влагаше убийствена ирония в движенията, в тона, в начина, по който склони глава.
— Госпожо.
— Моля, господине?
— Повече няма да ви видя.
— Надявам се — отвърна тя, като ми кимна високомерно.
— Значи, искате да бъдете херцогиня? — подех отново аз, обзет от бяс, който изпълни сърцето ми при това нейно движение. — Копнеете за титли и богатства? Добре, тогава позволете ми да ви обичам, заповядайте на перото ми да твори, заповядайте на гласа ми да звучи само за вас, бъдете таен смисъл на моя живот, бъдете моя звезда! Приемете ме за съпруг чак когато стана министър, пер на Франция, херцог… Ще бъда всичко, което пожелаете!
— Добре сте се изучили при вашия адвокат — каза тя с усмивка, — в речите ви има известен плам.
— Настоящето ви принадлежи — възкликнах аз, — но бъдещето е мое! Аз губя само една жена, а вие — име и семейство. Времето само ще отмъсти за мен: то ще ви донесе грозота и смърт в уединение; а аз ще се прославя!
— След този завършек съм ви още по-признателна! — каза тя, като неволно се прозина и с целия си вид ми даде да разбера, че би желала да я оставя на мира.
Тези думи ме накараха да замълча. Вложих цялата си ненавист в един последен поглед към нея и избягах. Трябваше да забравя Федора, да се излекувам от моята лудост, да се върна към ученолюбивата си самота или да умра. Натоварих се с непосилни задачи, пожелах да завърша трудовете си. Две седмици не излязох от мансардата, запълвах нощите си със самоцелни изследвания. Въпреки храбростта и вдъхваните ми от отчаянието сили работех трудно, на пресекулки. Музата ме бе напуснала. Не можех да прогоня блестящия, насмешлив призрак на Федора. Зад всяка моя мисъл се криеше друга болезнена мисъл, неведом копнеж, парещ като угризение. Подражавах на тиваидските отшелници. Макар да не се молех като тях, аз също живеех в пустиня, но не дълбаех скалите, а се задълбавах в размишления. В случай на нужда бих омотал около кръста си пояс с шипове, обърнати навътре, за да укротя болките на духа е телесни болки.
Една вечер Полин влезе в стаята ми.
— Вие се погубвате — каза ми тя умолително. — Трябва да излезете, да се видите с приятелите си…
— Ах, Полин, вашето предсказание се оказа вярно. Федора ме убива, искам да умра. Животът ми се струва непоносим.
— Нима на света има една-единствена жена? — попита тя с усмивка. — Защо изпълвате този тъй кратък живот с такива безконечни страдания?
Изгледах Полин като втрещен. Тя ме остави сам. Не забелязах как си отиде. Бях чул гласа й, без да разбирам смисъла на нейните думи. Скоро се наложи да занеса ръкописа на мемоарите на моя литературен предприемач. Обладан от страстта си, аз не знаех как съм живял, без да харча, знаех само, че четиристотин и петдесетте франка, които получих, щяха да ми стигнат, за да си изплатя заемите; така че си взех дължимото и срещнах Растиняк, който ме намери променен и отслабнал.
— От коя болница излизаш? — попита ме той.
— Тази жена ме убива — отвърнах му. — Не мога нито да я презирам, нито да я забравя.
— Най-добре я убий, така няма да мислиш повече за нея — разсмя се той.
— Мислих и за това — отговорих му аз. — Но макар понякога да освежавам душата си с мисълта за престъпление, за насилие или убийство, или пък направо и двете, в действителност не бих могъл да ги извърша. Графинята е такова, възхитително чудовище, тя ще ме помоли за милост, а всеки не може да бъде Отело!
— Тя е като всички жени, които не можем да притежаваме — прекъсна ме Растиняк.
— Полудявам! — възкликнах аз. — Чувствувам понякога как лудостта напира в моя мозък. Мислите ми са като видения, танцуват пред мен, а аз не мога да ги уловя. Предпочитам смъртта пред такъв живот. Най-съвестно потърсих идеалния начин, за да приключа с тази борба. Вече не става дума за истинската Федора, за Федора от предградието Сент-Оноре, а за моята Федора, която живее тук!
И аз се чукнах по челото.
— Как ти се струва опиумът?