— А, вие навярно сте господин Порике?
— Именно. Но, господине…
— Шт! Шт! — извика Жонатас към двама малки кухненски прислужници, чиито гласове нарушаваха манастирската тишина, в която бе потопен този дом.
— Но, господине, — поде отново учителят, — да не би господин маркизът да е болен?
— Скъпи господине — отговори Жонатас, — един господ знае какво става с моя господар. Представете си, в Париж няма дори две къщи, които биха могли да се сравнят с нашата. Разбирате ли? Дори две къщи. Наистина е така. Господин маркизът купи тоя дом, който преди това принадлежеше на един херцог и пер на Франция. Похарчи триста хиляди франка, за да го обзаведе. Представяте ли си, триста хиляди франка не е малко нещо! Обаче всяка стая в нашата къща е истинско чудо. „Ясно! — помислих си, като гледах това разточителство. — Ще бъде като при покойния господин, дядо му де: младият маркиз ще събира тук целия град, а може би и кралския двор!“ Нищо подобно. Господинът не искаше да вижда никого. Той води странен живот, господин Порике, разбирате ли, недопустим живот. Господинът става всяка сутрин по едно и също време. И само аз, представяте ли си, само аз имам право да влизам в стаята му. Отварям в седем часа и през лятото, и през зимата. Условили сме се по много особен начин. Влизам и казвам: „Господин маркиз, трябва да се събудите и да се облечете.“
Той се събужда и се облича. Трябва да му донеса халата, който винаги е ушит по един и същи начин и от един и същи плат. Длъжен съм да го сменям, когато се изтърка, без той да си дава труда да ми иска нов. Ама че го е измислил! В същност милото дете може да изяжда по хиляда франка на ден, нека си прави каквото иска. И изобщо аз толкова го обичам, че ако ми удари плесница по дясната буза, ще обърна и лявата! И най-трудни неща да ме кара да направя, пак ще ги направя, разбирате ли? Пък и той ме е натоварил с толкова много дреболии, че има с какво да се занимавам. Той чете вестници, нали така? Заповядано ми е да ги слагам на едно и също място, на една и съща маса. По едно и също време отивам да го избръсна лично и не бива дори да трепна. Готвачът ще изгуби хиляда екю доживотна рента, които ще получава след смъртта на господина, ако закуската по някакъв недопустим начин не е поднесена на господина всяка сутрин в десет часа, а обедът точно в пет. Менюто с уточнено за всеки ден през цялата година. Господин маркизът не би могъл да желае нищо повече. Щом има ягоди, той получава ягоди, изяжда първата скумрия, която пристига в Париж. Листата е отпечатана и още от сутринта той е наясно какво ще има за вечеря. Чак тогава се облича винаги по едно и също време, с едни и същи дрехи, с едно и също бельо, които аз поставям, представете си, на едно и също кресло. Трябва да следя сукното винаги да е едно и също; в случай на нужда, да речем, че нещо се повреди, трябва да му сменям редингота, без да му казвам нито дума. Ако времето е хубаво, влизам и казвам на господаря: „Ще излезете ли, господине?“
Той ми отвръща с „да“ или „не“. Ако му хрумне да се разходи, няма нужда да чака конете, те са винаги запретнати: колкото и да е недопустимо, кочияшът все така стои с камшика в ръка, както го виждате. След вечеря господинът отива в Операта или в Итал… впрочем не, още не е ходил в Италианския театър, едва вчера успях да наема ложа. После се прибира точно в единадесет часа и си ляга. Когато му се случи да не прави нищо през деня, чете, все чете, представете си, странно хрумване! Имам заповед да чета преди него „Журнал дьо ла Либрери“ и да купувам новите книги, та още в деня на продажбата им той да ги намира върху камината си. Наредено ми е да влизам час по час при него, да наглеждам огъня и всичко останало, да проверявам дали нещо не му липсва. Дал ми е, господине, едно книжле, което трябва да науча наизуст и където са написани всичките му заръки, същински катехизис! През лятото трябва с купища лед да поддържам нормално хладна температура и непрекъснато да сменям цветята. Той е богат! Изяжда по хиляда франка на ден, може да угажда на прищевките си. Бедното дете, толкова време е бил лишен от всичко! Никого не тормози, мек е като хлебец, никога не казва нито дума, само и само да пазим пълна тишина в сградата и в градината! Изобщо господарят ми никога не иска нищо, нещата самички си вървят като по мед и масло, това е то! И е прав: ако човек не държи здраво слугите, веднага става бъркотия. Казвам му какво трябва да се направи, той ме изслушва. Не можете да си представите докъде е докарал нещата. Стаите му са на… на… тъй де, навързани последователно! Да речем, че вземе да отвори вратата на стаята или на кабинета си — щрак, всички врати сами се отварят с една машинка. И тогава може да се разхожда от единия до другия край на къщата, без да отваря вратите. Много е мило и удобно, много е приятно за нас! И въобще беше доста скъпо!… А най-накрая, господин Порике, ми каза така: „Жонатас, ще се грижиш за мен, все едно че съм пеленаче.“ Пеленаче, господине, да, пеленаче — така каза! „Ще мислиш за нуждите ми…“