И той закърши ръце от щастие, от отчаяние и от любов.
— Когато станеш госпожа маркиза дьо Валантен, моя божествена любима, тази титла и богатството ми няма да струват за теб…
— Колкото един косъм от косите ти! — извика тя.
— Аз също притежавам милиони; но какво е сега богатството за нас? Ах, имам един живот, мога да ти го подаря, вземи го.
— О, Рафаел, твоята любов струва колкото целия свят?. Как! Ти мислиш за мен? Аз съм най-щастливата на света.
— Ще ни чуят — каза Рафаел.
— О, тук няма никой! — отвърна тя с палаво движение.
— Тогава ела! — възкликна Валантен, като простря ръце към нея.
Тя веднага се настани на коленете му и обви с ръце шията му.
— Целунете ме. — каза тя — заради всички мъки, които ми причинихте, за да заличите скръбта, с която ме изпълваше вашата радост, заради всички нощи, които съм прекарала над моите ветрила…
— Ветрила пи?
— Щом сме богати, съкровище мое, вече мога да ти кажа всичко. Ти си истинско дете! Колко лесно се лъжат умните хора! Можеше ли два пъти в седмицата да сменящ белите си жилетки и да получаваш чисти ризи срещу три франка на месец за пране? Ами ти пиеше два пъти повече мляко, отколкото можеше да заплатиш! Лъжех те за всичко: за подпалките, за масата, за парите! О, мой Рафаел, недей да се жениш за мен — каза тя със щях, — аз съм ужасно хитра.
— Как успя да го направиш?
— Работех до два часа сутринта, давах на майка ми, половината от това, което изкарвах от ветрилата, а другата половина давах на теб.
Те се загледаха един в друг замаяни от радост? и от, любов.
— О! — възкликна Рафаел. — Навярно някой ден ще заплатим това щастие с ужасна скръб.
— Да не би да си женен? — извика Полин. — А, на друга жена няма да те дам!
— Свободен съм, любима моя.
— Свободен! — повтори тя. — Свободен и мой!
И отново се отпусна на коленете му, притисна длани и със страстно блаженство се взря в Рафаел.
— Страхувам се да не полудея. Колко си хубав! — продължи тя, като прекара пръсти през русите коси на своя любим. — Ама че е глупава твоята графиня Федора! Какво удоволствие изпитах вчера, като видях как всички тия хора ми се възхищаваха! Че тя никога не е предизвиквала такива възторзи! Знаеш ли, мили, когато гърбът ми се допря до ръката ти, някакъв глас вътре в мен изкрещя: „Той е тук!“ Обърнах се и те видях. О, как избягах, изпитвах желание да се хвърля на врата ти пред всички!
— Щастлива си, че можеш да говориш! — възкликна Рафаел. — Моето сърце се е свило. Бих искал да плача, а не мога. Нека да те държа за ръката. Струва ми се, че цял живот бих могъл да седя така и да те гледам радостен и щастлив.
— О, повтори тия думи, моя любов!
— Какво представляват думите? — отвърна Валантен и пророни върху ръцете на Полин гореща сълза. — По-късно ще се опитам да ти опиша любовта си; в тоя миг мога само да я чувствувам…
— О — възкликна тя, — тази прекрасна душа, този царствен гений, това сърце, което познавам тъй добре нима всички тия неща ще ми принадлежат, както ти принадлежа аз?
— Завинаги; моя нежна любима — каза развълнуван Рафаел. — Ти ще бъдеш моя съпруга, моят добър гений. Твоето присъствие винаги е разсейвало мъката ми и е разведрявало душата ми; в тоя миг ангелската ти усмивка напълно ме пречисти. Струва ми се, че се възраждам за нов живот. Зловещото минало и мрачните ми безумия са сякаш някакъв лош сън. Аз съм чист, аз съм до теб. Вдишвам полъха на щастието. О, бъди винаги до мен — добави той, като я притисна благоговейно към туптящото си сърце.
— Смъртта може да дойде, когато иска — възкликна възторжено Полин, — аз живях.
Щастлив е тоя, който вниква в щастието им, навярно и той го е изпитвал!
— О, мой Рафаел — промълви Полин, след като цели два часа не си казаха нищо, — бих искала, за е бъдеще никой да не влиза в тази мила стара мансарда.
— Трябва вратата да се зазида, да сложим решетка на прозорчето и да купим къщата — отговори маркизът.
— Точно така — каза тя.
И миг след това добави:
— Ние май забравихме да потърсим твоите ръкописи!
Те се засмяха нежно и невинно.
— Голяма работа! Всички науки са ми безразлични! — извика Рафаел.
— Така ли, господине? Ами славата?
— Ти си моята единствена слава.
— Колко ти беше мъчно, докато пишеше тия драскулки — каза тя, разгръщайки листовете.
— Моя Полин…
— О, да! Аз съм твоята Полин… Какво има?
— Къде живееш сега?
— На улица Сен-Лазар. Ами ти?
— На улица Варен.
— Колко далеч ще бъдем един от друг, докато…
Тя замлъкна и отправи към своя възлюблен немирен и закачлив поглед.