— Гласът ти ме плаши — продължи учудено девойката, — толкова се измени… Какво ти е? Какво чувствуваш? Къде те боли? Нещо те боли. Викайте лекар! — възкликна тя. — Помощ, Жонатас!
— Мълчи, моя Полин — отвърна Рафаел, който отново бе станал хладнокръвен. — Нека да излезем. Някъде тук има цвете, от чието ухание ми става лошо. Може би е от тази върбина?
Полин се хвърли към невинното растение, изтръгна го из корен и го захвърли в градината.
— Любими мой! — възкликна тя, като притисна Рафаел в прегръдка, силна като тяхната любов, и с томителна нежност му поднесе алените си устни за целувка. — Когато видях как пребледняваш, разбрах, че не бих могла да те надживея; твоят живот е мой живот. Рафаел, погали гърба ми с ръка! Сякаш усетих полъха на смъртта, студено ми е. Устните ти са горещи. А ръката ти?… Тя е ледена — добави тя.
— Ти полудяваш! — възкликна Рафаел.
— Каква е тази сълза? Дай да я изпия.
— О, Полин, Полин, ти ме обичаш прекалено много!
— С теб става нещо невероятно, Рафаел!… Казвай бързо, така или иначе, ще разбера тайната ти. Дай ми това — каза тя и взе шагреновата кожа.
— Ти си моят палач! — възкликна младият човек, като погледна с ужас талисмана.
— Какво става с гласа ти! — смая се Полин, изпускайки фаталния символ на съдбата.
— Обичаш ли ме? — попита той.
— Дали те обичам, що за въпрос?
— Добре тогава, остави ме, върви си!
Бедното момиче си отиде.
— Как! — възкликна Рафаел, когато остана сам. — В тоя светъл век, когато научихме, че диамантите са кристали на въглерода, в това време, когато всичко се обяснява; когато полицията би отвела някой новопоявил се месия в съдилището и би дала чудесата му за изследване в Академията на науките, сега, когато вярваме само в нотариалните актове, аз вярвам в някакъв си „Мане, Текел, Фарес“?… Господи, не! Не мисля, че всевишният може да се забавлява, като изтезава едно честно създание… Трябва да поговоря с учени.
Скоро той се озова между Винарския пазар, този огромен склад с бъчви, и приюта Салпетриер, този огромен разсадник на пиянството, пред едно малко блато, където се цамбуркаха патици от най-различни породи, чийто преливащи се цветове напомняха цветовете на църковни стъклописи и лъщяха под слънчевите лъчи. Всички патици на света сякаш се бяха събрали тук и крякаха, плискаха се, гъмжаха, напомняйки някаква събрана кой знае как патешка камара, за щастие без харта и политически принципи, която се беше приютила тук далеч от ловците, под разсеяните погледи на естествениците.
— Ето господин Лаврий — каза един пазач на Рафаел, който бе попитал за тоя велик първожрец на зоологията.
Маркизът видя един дребничък човек, потънал в дълбоки размишления пред две патици. Този учен на средна възраст имаше благо лице, а любезното изражение му придаваше още по-благ вид; цялата му личност обаче показваше пълна отдаденост на науката: непрестанно разчесваната перука забавно се бе изкривила назад, под нея се подаваха бели коси и всичко говореше за оня бяс на откритията, който като всяка страст ни изтръгва тъй неумолимо от светските грижи, че направо забравяме кои сме. Бидейки човек с висока култура и начетеност, Рафаел се възхити от тоя естественик, който бодърствуваше, за да разшири човешките познания, и чиито грешки дори служеха за славата на Франция; но някоя кокотка навярно би се смяла при вида на цепнатинката между панталона и раираната жилетка на учения, която целомъдрено се запълваше от ризата му, цялата набрана поради непрестанното навеждане и изправяне, към което го принуждаваха зоогенетическите му наблюдения.
След първите учтиви фрази Рафаел сметна за необходимо да отправи похвали към господин Лаврий за неговите патици.
— О, ние имаме извънредно много патици! — отвърна естественикът. — Впрочем тоя вид, както може би знаете, е един от най-богатите в рода на ципокраките. Той започва от лебедите и завършва с патиците зинзин, като съдържа сто тридесет и седем напълно отличаващи се породи, които притежават собствено име, нрав, родина и облик и си приличат помежду си толкова, колкото си приличат белият човек и негърът. В същност, господине, когато ядем патешко месо, в повечето случаи ние дори и не подозираме колко разпространен…
Той замлъкна, тъй като видя едно симпатично малко пате, което се катереше по брега на блатото.
— Виждате канадския лебед, сиромашко дете, дошло тук от далечна страна, за да ни покаже сиво-кафявата си перушина и малкото си черно герданче! Гледайте как се чеше… Ето знаменитата къдрава гъска, така наречената патица айдер, на чийто пух се излягат нашите кокотки. Колко е хубава! Кой не би се възхитил от това розово-бяло коремче, от тая зелена човка? Господине — продължи той, — съвсем наскоро бях свидетел на едно чифтосване, в което вече почти бях престанал да вярвам. Бракосъчетанието бе сполучливо и аз нетърпеливо чакам резултата. Надявам се да създам сто тридесет и осмия вид, който може би ще носи моето име! Ето двамата съпрузи — каза той и посочи две патици. — Това е смеещата се гъска (anas albifrons) и голямото зимно бърне (anas ruffina на Бюфон). Дълго се колебах между зимното бърне, между беловеждата патица и клопача (anas cly-peata): вижте, ето го клопача, онзи злодей с кафяво-черна перушина и с изящна лъскава зелена шия. Но представете си, господине, зимното бърне беше качулато, Така че аз изобщо престанах да се колебая. Тук ни липсва Само черноглавата патица. Някои господа твърдят, че тази патица е тъждествена на кривоклюното лятно бърне; лично аз.