— Даже не й личи — възкликна Планшет, като попила непокорната шагренова кожа.
Дотичаха работниците. Главният майстор взе кожата и я пъхна сред каменните въглища в една от пещите. Всички се наредиха в полукръг около огъня и нетърпеливо зачакаха огромното духало да свърши своята работа. Рафаел, Шпигхалтер и професор Планшет се намираха в центъра на тая съсредоточена черна тълпа. Като гледаше бляскащите бели очи, обсипаните с железен прах глави, блестящите черни дрехи и косматите гърди, на Рафаел му се стори, че се е пренесъл във фантастичния нощен свят на немските балади. Старшият майстор улови кожата с щипци, след като бе я държал в огъня десетина минути.
— Върнете ми я — каза Рафаел.
Майсторът на шега му я подаде. Маркизът спокойно хвана кожата, която бе студена и лесно се огъна в ръцете му. Зачу се вик на ужас, работниците се разбягаха. Валантен остана сам с Планшет в пустата работилница.
— Наистина има нещо дяволско в нея! — възкликна отчаяно Рафаел. — Нима никоя човешка сила не може да увеличи дните ми?
— Господине, аз сбърках — отвърна съкрушено математикът, — трябваше да подложим тази странна кожа на въздействието на валцовъчната машина. Къде съм гледал, като ви предлагах натиск!
— Аз сам ви помолих — отвърна Рафаел.
Ученият си пое дъх като обвиняем, оправдан от дванайсет съдебни заседатели. Все пак той не искаше да се откаже от загадката, пред която го изправяше кожата, размисли за миг и каза:
— Трябва да подложим тази неизвестна субстанция на въздействието на реактиви. Да отидем да се видим с Жафе, може химията да има по-голям късмет от механиката.
Валантен нареди конете да се движат с възможната най-голяма бързина, като се надяваше да заварят знаменития химик Жафе в лабораторията му.
— Е, стари приятелю — каза Планшет, като съзря Жафе, който седеше в креслото си и наблюдаваше някаква утайка, — как е химията?
— Спи. Нищо ново. Наистина Академията призна съществуването на салицина, но салицинът, аспарагинът, вокелинът и дигиталинът не могат да се смятат за открития…
— Май че, като не ви бива да измислите нищо — каза Рафаел, — започвате да измисляте имена.
— Има нещо вярно в това, млади човече!
— Я виж — каза професор Планшет на химика, — опитай се да разложиш тази субстанция; ако успееш да откриеш в нея някакъв нов елемент, отсега ти предлагам да го кръстиш дяволии, защото като се опитахме да я сплескаме преди малко, счупихме една хидравлична преса.
— Я да видим, я да видим! — възкликна радостно химикът. — Може би това е някакво ново просто тяло.
— Господине — каза Рафаел, — това е парче от магарешка кожа.
— Господине… — обиди се известният химик.
— Не се шегувам — обясни маркизът и му подаде шагреновата кожа.
Барон Жафе я докосна с чувствителния си език, с който умееше безпогрешно да различава солите, киселините, алкалоидите, газовете, и каза след няколко опита:
— Няма вкус! Хм, я да му дадем да си пийне малко флуорна киселина.
Подложена на въздействието на това съединение, което тъй бързо разяжда животинските тъкани, кожата ни най-малко не се измени.
— Това не е шагрен! — възкликна химикът. — Ще подходим към този тайнствен непознат като към минерал и ще го набутаме в моя огнеупорен съд, където имам червен поташ.
Жафе излезе и скоро се върна.
— Господине — каза той на Рафаел, — позволете ми да взема парченце от тази странна субстанция, тя е толкова невероятна…
— Парченце ли? — възкликна Рафаел. — В никакъв случай, ако ще би и да е колкото косъм. Впрочем опитайте! — добави той с тъжна насмешка.
Ученият счупи един бръснач, опитвайки се да среже кожата, поиска да я разсече със силен електрически ток, подложи я на въздействието на волтова дъга, но всички мълнии на науката безуспешно се стоварваха върху ужасния талисман. Беше седем часът вечерта. Планшет, Жафе и Рафаел не забелязваха как тече времето и очакваха резултата от последния опит. Шагренът остана невредим след страхотния удар, който му нанесоха с помощта на едно доста прилично количество азотен хлорид.
— Загубен съм! — възкликна Рафаел. — Такава е божията воля. Ще трябва да умра…
Той остави двамата учени смаяни.
— Не бива да разказваме това приключение в Академията, колегите ще ни се смеят — каза Планшет на химика след дълга пауза, в която те се гледаха, без да се осмеляват да споделят мислите си.
Двамата учени бяха като християни, които излизат от своите гробове и Не откриват в небето бог. Науката безсилна? Киселините — вода? Червеният поташ — опозорен? Волтовата дъга и мълнията — играчки?