— А хидравличната преса се разтроши като мокър хляб! — добави Планшет.
— Май ще повярвам в дявола — каза барон Жафе, след като помълча малко.
— А аз в бога — отвърна Планшет.
И двамата бяха верни на своите роли. За механиката светът е машина, която има нужда от работник; за химията — това творение на дявола, което разлага всичко — светът е движещ се газ.
— Не можем да отречем този факт — додаде химикът.
— Голяма работа! За да ни утешат, господа доктринерите са създали мъглявата аксиома: когато фактите говорят, боговете гълчат.
— Твоята аксиома — отвърна химикът — ми намирисва на богохулство.
Те се разсмяха и вечеряха спокойно, защото за тях това чудо не беше нищо повече от един феномен.
Когато се завръщаше в дома си, Валантен изпитваше студен бяс; той не вярваше в нищо, идеите се смесиха в главата му, кръжаха и се лутаха като мисли на човек, изправен пред невероятен факт. С радост би повярвал, че има някакъв скрит дефект в машината на Шпигхалтер, безсилието на науката и на огъня не го изненадваше; но гъвкавостта на кожата при пипане и нейната твърдост, когато насреща й се опълчваха разрушителните средства, измислени от човека, го хвърляха в ужас. От този неоспорим факт му се завиваше свят.
„Аз съм луд — каза си той. — От сутринта не съм ял, но не съм нито гладен, нито жаден, усещам в гърдите си някакъв пожар, който ме изгаря…“
Той върна шагреновата кожа в някогашната й рамка, после описа с червено мастило сегашните очертания на талисмана и се настани в своето кресло.
— Вече е осем часът! — възкликна той. — Този ден отлетя като сън.
След това се облакъти на страничната облегалка, подпря главата си на лявата ръка и остана неподвижен, чезнейки в ония мрачни разсъждения, в ония изпепеляващи мисли, чиято тайна осъдените на смърт отнасят завинаги.
— Ах, Полин! — възкликна той. — Бедно дете! Има бездни, които любовта не може да прелети, колкото и да са силни крилата й.
В тоя миг чу сдържана въздишка и разпозна с трогателното ясновидство на страстта дъха на Полин.
„О! — каза си той. — Такава е моята присъда. Ако тя е тук, бих искал да умра в обятията й.“
Звънък, чист и радостен смях го накара да се обърне към леглото и той видя през прозрачните завеси усмихнатото лице на Полин, която приличаше на дете, щастливо, че е успяло да извърши пакост; красивата й коса се разпиляваше на хиляди къдрици по раменете й; тя приличаше, на бенгалска роза сред букет от бели рози.
— Предумах Жонатас — каза тя, — пък и нали това легло е и мое, щом съм ти жена? Не ми се карай, скъпи, аз исках просто да спя при теб, да те изненадам. Прости ми тази лудост.
Тя скочи от леглото като коте, лъчезарна в своя бял муселин, и се настани на коленете на Рафаел.
— За каква бездна говореше, любов моя? — запита тя, а по лицето й се изписа загрижено изражение.
— За смъртта.
— Причиняваш ми болка — отвърна тя. — Има мисли, на които ние, бедните жени, не смеем да се отдадем, те ни убиват. Дали е от прекомерна любов, или от липса на смелост? Не зная. Смъртта не ме плаши — добави тя със смях. — За мен ще бъде щастие да умра заедно с теб утре сутринта, целувайки те за последен път. Струва ми се, че това би се равнявало на стогодишно съществуване. Какво ме интересува броят на дните, щом само за една нощ, за един час сме изживели цял един живот, изпълнен с мир и любов?
— Ти си права, небето говори с хубавата ти уста. Дай да я целуна и нека да умрем — каза Рафаел.
— Хайде да умрем — отвърна тя със смях.
Към девет часа сутринта дневната светлина вече се процеждаше през процепите на щорите; смекчена от муселинените завеси, тя смътно очертаваше богатите шарки на килима и пищните мебели в стаята, където спяха двамата влюбени. Тук-таме позлатата лъщеше. Слънчев лъч озаряваше меката възглавничка, която бе паднала на земята след любовната игра. Закачена до едно огромно огледало, роклята на Полин се белееше като призрачно видение. Мъничките й обувки бяха оставени далеч от леглото. Един славей кацна на перваза на прозореца; непрестанното му чуруликане, пърхането на внезапно разперените му при излитането крилца събудиха Рафаел.
— За да умра — каза той, като завърши една мисъл, която бе започнал в съня си, — моят организъм, тази машина от плът и кости, която задвижвам с волята си и която прави от мен човешки индивид, трябва да бъде чувствително увредена. Лекарите вероятно могат да разберат кога жизнеспособността намалява и ще ми кажат дали съм здрав, или болен.
Той погледна спящата си съпруга, която го бе прегърнала през шията, сякаш за да изрази дори в съня си своята грижовна любов. Отпусната и прелестна като дете, обърнала лице към него, Полин като че продължаваше да го гледа и му подлагаше изкусителната си полуотворена от равното и спокойно дихание уста. Белите й като бисери зъби подчертаваха спокойно усмихнатите й алени устни, руменината по лицето й бе по-ярка, а белотата му бе някак си по-бяла в тоя миг, по-омаен от всички любовни мигове през деня. Привличащата и доверчива безпомощност смесваше очарованието на любовта с възхитителното обаяние на детската сънливост. Дори и най-непритворните жени през деня се подчиняват на някои светски условности, които сковават невинните изблици на душите им; само сънят като че ги връща към житейската непосредственост, която краси първите години от човешкия живот: Полин нямаше от какво да се черви подобно на милите небесни създания, в които разумът не е пробудил мисли, предизвикващи лицемерни жестове и скрити погледи. Профилът й се открояваше върху тънката батиста на възглавницата, пищните дантели, вплетени в разпилените й коси, й придаваха палав вид; но тя бе заспала щастлива и дългите й ресници бяха спуснати, сякаш да запазят очите й от прекалено силната светлина, да спомогнат за онова вглъбяване на душата, когато тя се опитва да задържи съвършеното, но убягващо й сладострастие; милото й ушенце, бяло и розово, обкръжено от пухкавата й коса и ясно очертано върху фламандската бродерия, би подлудило от любов всеки човек на изкуството, всеки художник или старец и може би би могло да възвърне разума на някой безумец. Да гледаш как спящата ти любима се усмихва в своя спокоен, закрилян от теб сън, как те обича дори в съновиденията си, в мига, когато всяко създание сякаш престава да съществува, и ти предлага безмълвните си устни, запазили аромата на последната целувка; да гледаш доверчива, разголена жена, обвита в любовта си като в наметало, и целомъдрена пред целия тоя безпорядък; да се възхищаваш от разпръснатите й дрехи, от копринените чорапи, свалени бързо вчера за твое удоволствие, от развързания пояс, който издава безграничната и вяра — как може да се назове подобна радост? Този пояс е същинска поема; жената, която Той е предпазвал, вече не съществува, та ти принадлежи, хванала е част от теб; предадеш ли я, означава сам да се нараниш. Рафаел разнежено съзерцаваше своята стая, изпълнена с любов и със спомени, озарена от сластните утринни светлини, после отново погледна тая жена с изваяни млади форми, способна все още да обича и чиито чувства му принадлежаха изцяло. Искаше му се да остане жив завинаги. Когато погледът му се спря върху Полин, тя веднага отвори очи, сякаш я бе огрял слънчев лъч.