— Не бива повече да вършим лудости, мили мой — каза тя, като се опитваше да затаи пред Рафаел ужасното си предчувствие.
Тя закри лицето си с ръце, защото бе съзряла отвратителния скелет на СМЪРТТА. Лицето на Рафаел бе станало синкаво и костеливо като череп, изтръгнат от дълбините на гробище, за да помогне в изследванията на някой учен. Полин си спомни за вчерашното възклицание на Валантен и си каза: „Да, има бездни, над които любовта не може да прехвръкне, но е длъжна да се погребе в тях.“
През едно мартенско утро няколко дена след тази покъртителна сцена Рафаел седеше в едно кресло на светло до прозореца на стаята си, заобиколен от четирима лекари, които поред проверяваха пулса му, преслушваха го и го разпитваха с привиден интерес. Болникът се мъчеше да отгатне мислите им, като дебнеше движенията им и бръчките, които прорязваха техните чела. Този консулт бе неговата последна надежда. Тоя върховен съд щеше да произнесе неговата присъда, живот или смърт. За да изтръгне последната дума на човешката наука, Валантен бе извикал оракулите на съвременната медицина. Благодарение на богатството и на името му пред него бяха застанали трите системи, между които се колебае човешкото знание. Трима от тия доктори носеха със себе си цялата медицинска философия и представляваха стълкновението между спиритуализма, анализа и някакъв насмешлив еклектизъм. Четвъртият лекар беше Орас Бианшон, човек образован и с бъдеще, по-изтъкнат може би от всички нови лекари, разумен и скромен представител на ученолюбивата младеж, която се готви да поеме наследените от петдесет години съкровища на Екол дьо Пари и която може би ще изгради оня храм, чиито основи поставиха с такъв труд предишните векове. Приятел на маркиза и на Растиняк, от няколко дни той се грижеше за него и му помагаше да отговаря на въпросите на тримата професори, като понякога доста настойчиво им Обръщаше внимание върху ония симптоми, свидетелствуващи според него за белодробна туберкулоза.
— Навярно често сте стигали до крайности и сте водили разпуснат живот? Сигурно сте се отдавали на тежък умствен труд? — обърна се към Рафаел един от тримата известни доктори, чиято квадратна глава, широко лице и мощна фигура като че издаваха по-голямо умение от умението на другите двама.
— Исках да се самоубия чрез порока и три години работих над едно обширно съчинение, с което може би някой ден ще се занимаете — отвърна му Рафаел.
Високият лекар кимна доволно с глава, сякаш си казваше: „Сигурен бях!“ Този доктор беше знаменитият Брисе, водачът на органическата школа, наследникът на кабанисовци и бишатовци, поддръжник на положителните науки и материалистичните умове, които приемат човека за завършено създание, подложено на законите на собствения си организъм, чието нормално състояние и гибелни аномалии си обясняват със съвсем очевидни причини.
При тоя отговор Брисе мълчаливо погледна към един човек със среден ръст, чието румено лице и пламенни очи му придаваха вид на древен сатир и който, облегнат на рамката на прозореца, внимателно и безмълвно наблюдаваше Рафаел. Докато Камеристюс бе екзалтиран и вярващ човек, водач на виталистката школа и поетичен защитник на абстрактните доктрини на Ван Хелмонт, той търсеше висшето, тайно ръководно начало на живота, онова необяснимо явление, което се надсмива над хирургическия скалпел, опълчва се срещу фармацевтичните лекарства, срещу алгебричните хиксове, срещу анатомическите проучвания и се подиграва с усилията ни; някакъв неосезаем, невидим огън, подчинен на божествен закон, който често гори в нечие осъдено от нас тяло и напуска най-жизнеспособните организми.
Сардонична усмивка играеше по устните на третия, забележително умния, скептичен и подигравателен доктор Могрьоди, който се осланяше единствено на своя хирургически нож, съгласяваше се с Брисе, че и най-здравият човек може да умре, и също като Камеристюс бе склонен да приеме, че животът продължава и след смъртта. Той откриваше положителни страни във всички теории, но не възприемаше нито една от тях и твърдеше, че най-добрата система в медицината е да нямаш система, а да се придържаш към фактите. Той бе Панюрж сред медиците, несравним поради своята наблюдателност; сега този изключителен изследовател, този невероятен присмехулник и привърженик на безразсъдните начинания изучаваше шагреновата кожа.
— Много бих искал да се убеди във взаимната връзка, която съществува между вашите желания и нейното свиване — обърна се той към маркиза.