Когато болката утихна малко, Майк отново отвори очи. Видя писмата си хвърчащи от две ръце като карти, раздавани от крупие. После шумоленето спря. Нещо се разкъса. Последва миг тишина, докато мъжът местеше очи по гланцовата хартия на телеграмата. А после внезапно се разнесе глас на немски:
— Ще те направя на луд, господин Екхард. Да видиш какво значи да те преследват.
Екхард? Немски? В този миг Майк беше съвсем сигурен, че сънува. О, да, сигурно е ужасен кошмар, защото случващото се не би могло да бъде „завърналото се минало“. И освен това той не е Екхард и никога не е бил Екхард. Но не, гласът изобщо не говореше на него. Той се обръщаше към онова развяващо се парче хартия. Хартията, която сега беше смачкана на топка и хвърлена по вятъра.
Сега лицето се надвеси. Вече можеше да го види. Къдрава русолява коса, квадратна челюст, белег. Сърцето му подскочи, защото очите блестяха в цепнатините си с позната ярост. Твърде позната, защото знаеше, че и собствените му очи се присвиват така, когато извършва нещо много лошо. Сега гласът говореше на него. На английски.
— Това е заради Джамайел — прошепна той.
— Кой, по дяволите, е Джамайел? — опита се да изрече Майк, но от устата му не излезе звук. А после чу острото изскърцване на кожа по камък и ритникът го блъсна. Вятърът засвири в ушите му, той стисна очи и започна да изрича „Шим-а-Исраел“ все по-бързо и бързо.
Чудеше се дали ще завърши молитвата, преди да се удари в…
Въпреки нарасналата горещина по обяд, мъжът който влезе в полицейското управление на улица „Архиепископ Макариос III“ в Ларнака, изглеждаше отпочинал и свеж като дипломат под чадъра на имунитета си и хладината на лимузината. Беше висок и строен, къдравата му червеникаворуса коса — току-що подстригана. Скъпите слънчеви очила с рогови рамки почиваха върху остър прав нос над сериозно свитите устни и здрава челюст. Беше облечен в еднореден светъл ленен костюм върху бяла риза и не много тъмна синя раирана вратовръзка. Панталоните падаха меко върху чифт шоколадови на цвят английски обувки.
Лицето на мъжа не беше загоряло, като че ли прекарва повечето от времето си на континента, но кожата му притежаваше здравия блясък на спортист. Лявата ръка почиваше спокойно в джоба на панталоните, докато другата беше подпряна с лакът върху дясното бедро на прехвърления върху коляното на левия крак. От бялата му цигара се издигаше панделка дим.
Амар Камил беше изкачил грациозно широките каменни стъпала на входа, като направи път на двамата полицаи, които водеха към чакащата камионетка хванатия преди малко крадец на дребно.
След това продължи да се изкачва и спря пред затрупаното с документи бюро в главната зала. Стар вентилатор и малък сребърен хотелски звънец намекваха, че от местната полиция не може да се иска да бди по всяко време. Бюрото беше високо и голямо, а младият сержант зад него явно беше седнал на по-висок стол, защото погледна оттам към Камил като кавказки бюрократ.
— Добър ден — каза на гръцки Камил, когато приближи бюрото.
— Добър ден, сър — отвърна на английски сержантът. Носовото произношение на чужденеца предполагаше, че е англичанин. Защото със сигурност не приличаше на кипърец.
— Бих искал да говоря с отговорника ви, ако обичате. — Камил премина направо към въпроса на английски със средиземноморски акцент, което отново накара сержантът да повдигне вежди.
— Отговорника ли?
— Вашият капитан.
— Аз съм… Той обядва.
— Ще му направя компания — каза Камил и извади от вътрешния си джоб малък кожен портфейл. Показа го до лицето на сержанта отворен, а след това го затвори и прибра отново.
Сержантът го изгледа за миг, преценявайки важността на непознатия документ със златни еврейски букви върху тъмносин фон в сравнение с опасността да прекъсне почивката на капитан Димитрис Лордос. Той вдигна пръст с молба за търпение, вдигна слушалката на стар черен телефон и набра три цифри.
Последва разговор на гръцки, съжалително свиване на рамене пред слушалката и притеснена усмивка към Камил.
— Идва — каза му сержантът.
Мина цяла минута, през която Камил стоеше и пушеше. После се отвори вратата към фоайето и Димитрис Лордос влетя вътре.
Изглеждаше колкото висок, толкова и широк, с блестящо, плешиво теме и черни, остри мустаци, краищата на които блестяха от капките узо. От отворената му синя риза с петна от пот се подаваха гъсти косми, но капитанът си беше направил труда да се представи официално, облечен в тъмносиньото си сако.