— Лордос! — изрева капитанът името си и се качи на нещо като дървена платформа зад бюрото. Подпря се на длани върху плота, като разбута документите и с това накара сержанта да трепне, а звънчето да дрънне.
Камил не помръдна. После бавно вдигна ръка и свали тъмните очила, сгъна ги и предложи на капитана дулата на леденозелените си очи. Позата на капитана малко се смъкна, като че вятърът е напуснал част от платната му.
— Йерушалми — каза Камил. — Йоси Йерушалми.
— Документите.
Камил извади паспорта си отново, но го задържа близо до себе си, така че Лордос трябваше да се пресегне. Беше стиснал нетърпеливо устни, за да подскаже на капитана, че няма нужда да иска повече доказателства за самоличността му. Лордос огледа документа и му го върна.
— С какво мога да ви помогна?
— Можем ли да поговорим насаме?
— В момента съм в обедна почивка. Седнете да…
— Не мога да чакам, капитане. Може би ще трябва да се обърна към началника ви.
Лордос вдигна ръце и се предаде с неудоволствие. Избърса капчиците от мустака си.
— Елате.
Капитанът отново блъсна вратата, а Камил заобиколи бюрото и го последва бавно, за да накара полицая да го чака при вратата. Влязоха в голямо помещение както в повечето градски полицейски участъци по света. Като че ли съществува някакъв Стар завет на детектива, в който още в главата „Сътворение“ се казва: „И работното ти място да изглежда така…“
Редици от издраскани дървени бюра бяха подредени край стените като катедри в черква с лице към големите прозорци с метални рамки в отсрещния край на помещението. Стъклата бяха посивели от дългогодишен тютюнев дим. Два големи вентилатора караха стотиците документи по бюрата и древните пишещи машини да танцуват, защото сигурно трябва още много време, докато кипърците се предадат на компютрите. Черни телефони от средата на века звъняха с различни гласове. Стените бяха със стандартния синкав цвят, а под дъските за непрочетени кой знае откога пожълтели съобщения се мъдреше нещастна джунгла от поизсъхнали растения.
Полицаите, униформени и цивилни, бяха само мъже. Носеха тъмносини сака с бели колани и кобури или евтини синтетични сака над издуващите гърдите им пистолети. Всички седяха на дървените си столове, изпънали крака върху бюрата или кошчетата за боклук и нито един от тях не беше облечен в бронирана жилетка. Като че ли с това показваха ясно, че тук правилата забраняват каквато и да било стрелба.
Типично по средиземноморски, този център на южнокипърските криминални следователи приличаше на селски пощенски клон. Единствените жени бяха две проститутки с къси поли, седнали върху дървена пейка. Те бяха обградени от петима служители и по говора на мъжете и кикотенето на жените Камил разбра, че разговорът не е съвсем служебен. В помещението миришеше на агнешко месо, козе сирене, маслини и евтин тютюн.
Камил спря веднага след вратата, откъдето огледа бавно помещението и дръпна дълго от цигарата си. Увери се, че Лордос също е спрял и се е обърнал да го погледне. След това позволи на лека, иронична усмивка да се появи върху устните му.
— Насам, ако обичате — повика го капитанът сред звъна на телефоните и тракането на машините. Отвори олющена зелена врата вляво и направи знак на Камил да влезе.
Кабинетът на капитана беше достатъчно просторен с теракотен под, отчасти покрит от овехтял персийски килим. Но създаваше чувство на клаустрофобия вероятно заради високите процепи в стената, които заместваха нормалните стъклени прозорци. Камил реши, че тук някога трябва да е имало тоалетна.
Лордос пристъпи бързо за фигурата си зад бюрото, покрито с папки полицейски доклади и поставени в рамки портрети на всеки от шестте му братя и сестри, съпруга и осем деца. Голяма чиния с полуизяден обяд от месо, сирене и гарнитури лежеше пред него. Във високата чаша имаше мъглива течност.
— Моля — посочи капитанът един стол, а сам седна върху собствената си тапицирана реликва.
Камил затвори вратата. Пристъпи напред и застана пред бюрото.
— Капитане, аз съм шеф на сигурността в израелското посолство в Никозия. Дошъл съм тук, за да поискам помощта ви в извънредно деликатна държавна задача.
Лордос бръкна в чекмеджето и постави втора чаша върху бюрото. Наля малко от мъгливата течност и подаде чашата на Камил. После чукна своята в неговата чаша и отпи огромна глътка. Камил, колебаещ се дали следващата му постъпка ще го постави в приятелско или подчинено положение, реши също да отпие. Течността беше доста силна и определено сладникава. Той остави чашата.