Отчаяно му се искаше да свали това тъпо кожено яке, но се боеше, че усилието ще го повали върху пода на летището. Черната му нарязана тениска беше потънала в пот и той знаеше, че стърчащата му коса е вече прилепнала върху главата му като долнопробна перука.
Беше пристигнал в Кайро без египетска виза и затова загуби цял час, докато накрая му позволиха да плати двадесет и трите американски долара, изисквани от западногерманските граждани за подобни спонтанни посещения на страната. На всичкото отгоре местните закони го задължаваха да обмени още 150 долара в египетски пари. Благодарение на кипърската полиция сега пътуваше без раницата си и без дрехи за смяна, останал само с мотористкото яке, документите си, пачката египетски банкноти, няколко долара и дойче марки.
Всъщност не му пукаше. Знаеше, че е в края на пътя си.
Едно малко момче мина покрай него с метла и чувал за отпадъци.
— Хей, момче — едва го повика Ейтан. Опита да се усмихне. — Ела.
Момчето се приближи с широка, искрена усмивка и блеснали очи. Очакваше да получи бакшиш. Ейтан бръкна с трепереща ръка в джоба си и измъкна няколко монети.
— Донеси ми нещо сладко за пиене, приятелче. Бързичко.
— Да, мистер! — Момчето хукна нанякъде, а Ейтан разтри пулсиращите си слепоочия с пръсти. Почти веднага пред лицето му изникна бутилка с оранжева течност. Той я изгледа, докато двете малки ръце свалиха капачката. Изпи я на един дъх.
— Още — каза той и отново бръкна в джоба си. Момчето хукна, без да чака, и този път Ейтан му даде цял паунд, когато изпи вече по-бавно и втората бутилка.
— Благодаря.
— Моля — отвърна момчето. То взе празните бутилки и парите си и изчезна.
Ейтан се почувства малко по-добре. Вече можеше да стои, без да се подпира. Дланта му беше мокра от изпотените бутилки и той избърса лицето си с хладната течност. Погледът му се проясни, но примигна силно на два пъти към фигурата, която се появи пред него.
Един египтянин в провиснал черен памучен костюм беше застанал на десетина метра от него. Мъжът носеше неголяма кафия върху главата си, пушеше цигара и оглеждаше залата за пристигащи пътници, държащ в ръката си малка правоъгълна бяла табела. Върху нея с дебел маркер беше написано име:
Ейтан почти не реагира освен с лека, иронична усмивка. Като застрелян в бой, който знае, че е умрял, и сега вече нищо не може да го учуди.
— Хей — извика Ейтан на мъжа. — Тук съм. — Той бръкна под десния край на якето си и постави палец в колана. Беше глупаво, разбира се, защото беше изхвърлил пистолета и ножа си в един канал извън мюнхенското летище преди полета за Ларнака. Но се чувстваше по-добре, когато едната му ръка е скрита.
Египтянинът се обърна и тръгна към него. Имаше тясно, открито лице с очила. Изглежда, беше чел, докато е чакал. Той се усмихна широко.
— Вие ли сте господин Екхард? — попита човекът, като че ли преди това стотици други са му отговаряли отрицателно.
— Може и да съм.
Мъжът отстъпи и се намръщи.
— Не сте ли сигурен? — последната дума излезе на срички заради акцента му.
— Ще ти дам два паунда, за да видя кожения ти колан — каза Ейтан.
Без да се замисли, египтянинът разтвори сакото си с две ръце и също огледа колана си, учуден защо ли този откачен чужденец се интересува от него.
Ейтан, доволен, че човекът не е въоръжен, му подаде банкнотите.
— Благодаря — ухили се отново мъжът. — Имам писмо за вас.
— Разбира се — изрече с изморено примирение Ейтан. Чувстваше се като смешен старик, въртян на малкия пръст от красива манекенка. Протегна ръка и взе малкия плик. Вътре имаше сгънат лист. Той го отвори и прочете единственото изречение, написано четливо на английски.
С удоволствие ще се срещна с теб за преговори в хотел „Нил-Хилтън“.
Ейтан едва не се изсмя. Саладин е един от най-жестоките арабски султани в историята. Герой за мюсюлманите заради войните, които е водил срещу кръстоносците. Веднъж поканил всичките си врагове в Кайро на мирни преговори. След като влезли в крепостта, всички били изклани.
По навик едва не унищожи писмото. Но после го прибра в джоба на панталона си.
— Чакам ви от дълги часове — каза египтянинът, явно с намек да получи очаквания бакшиш.
— Сигурен съм, че е така. Надявам се, че са ти платили.
— Платиха ми.
— Вярвам, че всъщност не си видял човека, който ти е дал писмото и табелката, нали?
— Писмото и инструкциите заедно с парите ми бяха предадени от един пиколо, господин Екхард.
— Естествено. Имаш ли други инструкции?