— Само да ви отведа където пожелаете.
— Може би в „Нил-Хилтън“?
— Само ако пожелаете.
— Естествено.
Ейтан огледа залата за пристигащи пътници. Вече беше почти празна. Изглежда, между полетите имаше достатъчно време. Терминалът много приличаше на „Бен Гурион“ в Тел Авив. Как му се искаше да е там, а не тук. Като че ли никой не ги наблюдаваше.
— Имаш ли кола? — попита Ейтан.
— Моето такси. Разбира се.
— Разбира се.
— Къде искате да отидем, господине?
— Искам да отида в Доки.
— О, това е доста надалеч.
— Да, знам.
— На другия бряг на Нил — каза египтянинът, като че ли нямаше мостове и трябваше да плува, понесъл Ейтан на гърба си.
— Знам.
— Ще бъде скъпо.
— Да вървим.
Излязоха от терминала към главния вход, където таксита, сервизни коли и автобуси свиреха с клаксони, но май никой не помръдваше. Като че ли вместо да сменят скоростите, египетските шофьори натискат клаксона си. Египтянинът поведе Ейтан към черно-бяло пежо, което беше паркирано върху тротоара.
— Нямате ли багаж, господин Екхард?
— Вече не.
Някакъв униформен пазач се беше облегнал върху колата и скучаещо пушеше цигара.
— Ще трябва май да платите за паркинг — каза шофьорът. Ейтан се вгледа внимателно в пазача. Беше каирски полицай.
— Колко?
— Десет паунда — каза полицаят почти без да го погледне. Взе египетските банкноти, докосна козирката си и се отдалечи.
— Много дискретно — каза Ейтан, докато се настаняваше в очуканото такси.
След няколко минути бяха на път по „Шари Рамзес“ в посока към Кайро. Разстоянието е само двадесет и пет километра, но при египетските шофьори и движение по пътищата Ейтан разбра, че може да пътуват и цял час.
— Имате ли нещо против да пуша? — попита египтянинът от мястото си. Наложи му се да се понадигне, за да види Ейтан, който се беше излегнал на задната седалка.
— Не, ако ме почерпиш — отговори Ейтан. Той взе цигарата „Голоаз“ от кутията на шофьора и се приведе напред, за да запали. После се отпусна отново и позволи на горещия вятър отвън да изсуши потната му глава. Още нямаше сили да се пребори с якето си.
— Обикновено, когато поставя надписа „специален“, таксата е осем паунд — каза египтянинът. Пропусна да сложи „а“-то за множественото число. — И понеже всъщност мога да кача четири души, всеки допълнителен плаща по три.
— Давай направо — подкани го Ейтан.
— Моля?
— Колко?
— Двадесет и пет.
— Чудесно. Искам да си почина малко.
Шофьорът разбра намека и млъкна. Ейтан облегна глава върху напуканата кожа на седалката. Слънцето залязваше бързо. Той погледна през прозореца към голата земя в покрайнините на Кайро, натоварените магарета и техните стопани, които качваха части от изоставени, изпочупени коли. Пълна подигравка за края на двадесети век. Същото, каквото правеха и палестинците от Западния бряг.
Той затвори очи. Тук за него нямаше нищо ново. Бил е в Кайро много пъти.
Преди Садат да пристигне в Йерусалим през 1977 година, обучаваните израелски агенти бяха тренирали уменията си по улиците на Тел Авив, Йерусалим и Хеброн. Ако отиваш на мисия в арабска страна, първо практикуваш в Израел, а после те пускат в морето.
Но мирният договор беше разтворил вратите на Кайро за новите екипи агенти, които трябва да научат арабския начин на живот. Първото посещение на Ейтан беше интересно. Второто — просто работа. По времето, когато обучаваше петата си група, той вече не харесваше египетската столица с тълпите от просяци, невъзможната транзитна система и очите на милиони гладуващи деца.
А днес направо я мразеше.
За миг усети гърлото му да се свива и към очите му се надигнаха сълзи. Той преглътна предателското самосъжаление и изсумтя към собствената си глупост. Наистина ли само преди седемдесет и два часа беше заминал за Мюнхен, подтикнат от егоистичното убеждение, че може да надхитри Амар Камил? За два дни планът му се беше обърнал с главата надолу. Сега изглеждаше, че целият свят се е вдигнал да гони самия него.
Току-що беше прекарал цял ден в задушната полицейска килия в Кипър…
Той пристигна в Ларнака от Мюнхен и буквално хукна от летището. Надяваше се, че Камил го мами, че всъщност не е тръгнал да убива Майк Даган. Но дори и когато скочи от таксито пред „Стил Уотърс“ и беше веднага арестуван от това говедо, кипърското ченге, продължаваше да се моли да не е закъснял.
Но когато в Ларнака му предявиха обвинение в убийство, не си направи и труда да попита коя е жертвата. Виковете му на ярост и мъка само накараха дебелия капитан да се усмихне.
Прибраха му вещите, закопчаха ръцете и краката му и го хвърлиха в празна бетонена килия в тъмното мазе под полицейското управление в Ларнака. Приличаше повече на животинска клетка, отколкото на арестантска килия. И наистина върху миришещия на урина под беше нахвърляна слама. Трима въоръжени пазачи бяха поставени да го пазят, но залавянето му се превърна в цирк за целия град. Всички полицаи, а не малко от жените и децата им дойдоха да видят убиеца.