Лордос слезе да започне разпита му и много се ядоса от непрекъснатите опити на Ейтан да обърне процедурата.
— Кой си ти? — попита капитанът.
— Какво се е случило с Майк? — отвърна Ейтан.
— Как се казваш?
— Имаш паспорта ми. Какво е станало с приятеля ми?
— „Приятел“ ли? Та ти си го убил!
— Аз ли съм го убил? Аз? Ти си позволил да го убият, идиот такъв!
— Името ти е Екхард. Но истинското ти име е Щаркер. Не си ли член на факцията „Червена армия“?
— Фракция, глупако! И кой ти каза тази глупост?
Това продължи часове наред. Ейтан се караше с Лордос, използвайки цялата си воля, за да разкрие вероятните доказателства, докато накрая успя да си обясни какво е станало. Изчака, докато докара Лордос до пълно съмнение. И тогава изигра коза си.
— Добре, капитане. Ще ти призная нещо.
— Да? — потекоха лигите на Лордос. Накара Ейтан да изчака, докато намери касетофон и го донесе долу в килията. — Давай. — Зад решетките на килията се бяха събрали десетина мъже. Всички те, включително и Ейтан бяха изтощени и от телата им течеше пот.
— Майк Даган беше израелски агент от разузнаването — заяви Ейтан.
— Добре! — плесна с ръце Лордос. — Сега вече напредваме!
— Донеси ми якето — каза Ейтан.
— Какво?
— Донеси го, ако не си толкова страхлив, колкото и глупав.
Капитанът нямаше избор. Коженото яке на Ейтан беше донесено долу и по негови указания разпориха подплатата му. Лордос седеше заедно с подчинените си и гледаше тъпо синия паспорт с емблемата на Министерството на вътрешните работи на Израел. Дълго време задушното мазе остана съвсем тихо.
— Както виждаш — заговори бавно Ейтан, — аз съм израелски гражданин. Така че едва ли бих могъл да бъда известен германски терорист, проклети идиоти такива!
— Тогава защо имаш и германски паспорт? — избухна Лордос, опитвайки да задържи изгубената си позиция, докато удряше с ръка по решетките.
— Защото имам двойно гражданство.
— Тогава защо паспортите са с различни имена?
— Защото при израелците е прието да сменят имената си с чисто еврейски. — Беше вярно, макар че в случая на Ейтан нямаше нищо общо с истината.
— Тогава кой е господин Йерушалми?
— Той е твоят терорист.
— Глупости. Той е шеф на охраната в израелското посолство в Никозия.
— Така ли? — саркастично му се присмя Ейтан. — Тогава защо не се обадиш в посолството, за да поговориш с него?
Лордос отново попадна в капана. Трябваше да поеме хвърлената ръкавица. Качи се в кабинета си и се върна след десет минути. Изглеждаше жалък. Ейтан едва не го съжали. Но в края на краищата и той се беше оказал не много по-умен от Лордос.
— Нямаше го. Нали? — попита тихо Ейтан.
— Никога не са чували за него — призна едва чуто Лордос.
— Добре, капитане — въздъхна Ейтан. — А сега, моля те, пусни ме да изляза оттук.
Лордос помисли само миг. После освободи останалите полицаи. Не им се искаше да си тръгват, за да не изпуснат последното действие на драмата.
— Марш на работа!
Всички хукнаха нагоре по стълбите. А Лордос заговори тихо на Ейтан.
— Не е толкова просто. Ти си единственият ми заподозрян.
Ейтан сграбчи решетките и веригите му дръннаха по тях. Опита да остане спокоен.
— Повярвай ми, капитане, разбирам положението ти. Всички ние бяхме излъгани. Обаче ако не ме освободиш, ще се постарая вашите вестници да научат, че си задържал израелски служител в килията, а си позволил на един терорист и убиец да се измъкне спокойно.
Лордос подръпна мустака си, а Ейтан затаи дъх. После капитанът взе решение, че за днес му стигат толкова неприятности.
— Ще трябва да платиш сериозна гаранция — каза капитанът.
— Добре.
— И ще трябва да се върнеш тук за… даване на показания.
— Обещавам.
— Петракис! — изрева Лордос. — Ключовете.
Задържаха раницата на Ейтан под предлог, че съдържанието й трябва да мине на лабораторна проверка. И сумата за гаранцията беше значителна. Ейтан поиска пълно описание на „Йерушалми“ и движението му из острова, но Лордос отказа категорично. Принуден беше да освободи израелеца, но нямаше намерение да му помага.
Все още кипящ от ярост и безсилие, Ейтан се върна на летището в Ларнака. Проучи разписанието на полетите и забеляза, че този ден са излетели само три самолета — за Мароко, за Атина и за Кайро. Изми се, успокои се, залепи върху лицето си усмивка и тревожно изражение и започна да разпитва по всички гишета дали „братовчед му“ господин Йерушалми се е качил на някой от самолетите днес. Непрекъснато повтаряше, че трябва да го открие, защото майка му била получила инфаркт.