Беше почти сигурен, че отговорът ще дойде от „Еджиптеър“ и така стана. Защото Франси Колн беше в Кайро и вероятно тя беше следващата „планета“ в списъка на Камил. Чака два часа до следващия полет. Не можеше нито да яде, нито да пие, нито да мисли…
Ейтан отвори очи. Таксито беше спряло, но от вида на сградите и наклона на залязващото слънце той разбра, че се намират едва в Абасия. Шофьорът беше слязъл от колата и надничаше с обгърнатото си в кафия лице в отворения прозорец вляво. Приличаше на джин от приказка за бедни араби.
— Защо спряхме? — попита Ейтан.
— Защото е фетир — отвърна египтянинът, като че ли Ейтан трябва да знае какво е това.
— Какво?
— Рамаданът започна, приятелю. Той е най-великият ни празник. Четвъртия Стълб на Вярата.
— А, да. — Ейтан разбра, че няма смисъл да го прекъсва. Човекът така или иначе щеше да завърши кратката си реч.
— Ние постим от изгрев до залез, за да съберем сили против злите духове.
„Само арабите постят, за да събират сили“ — помисли учудено Ейтан.
— Когато слънцето залезе — продължи египтянинът, — ние трябва да започнем фетир — да се нахраним добре и да пийнем.
— Аз бързам — заговори Ейтан строго, но се опита да не се ядосва. Вече не хранеше големи илюзии, че ще успее да спаси Франси. Като че ли винаги закъсняваше, а Камил беше разполагал с цял ден преднина. И въпреки това, заради собствената си съвест, трябваше да опита. — Сега не мога да губя цял час заради едното ядене.
Египтянинът се смръщи като обидено дете.
— Трябва да хапна нещо, приятелю. И право да си кажа, видът ти е такъв, че май и ти трябва да хапнеш.
Мъжът беше прав. Ейтан се нуждаеше от малко гориво. Едва можеше да мисли от пулсиращата болка в слепоочията си.
— А можем ли да ядем пътьом?
Египтянинът вдигна вежди.
— Не е правилно. — После обаче тупна с длан по вратата и се усмихна. — Но ще трябва. Какво искаш?
— Каквото ти избереш.
— Ще взема кебап в пита, баклава и кола. Става ли?
— Чудесно. — Всъщност звучеше страхотно. — Но по-бързо, моля те.
Египтянинът изгледа чужденеца с известно състрадание.
— Ще побързам. Но ти, приятелю, трябва да знаеш, че по време на Рамадана човек трябва да се прекланя пред вярата си. По време на Рамадана ние сме по-упорити и решителни. Задоволяваме глада си, както се полага.
— Ще се науча.
Египтянинът кимна и зачака.
— О — Ейтан бръкна в джоба си. — Колко?
— Десет паунда ще са достатъчни.
Ейтан му подаде банкнотите.
— Мимтааз. Прекрасно — каза египтянинът и се отдалечи.
— Харамия. Разбойник — прошепна си Ейтан.
След десет минути бяха отново на път. Ейтан беше изял сандвича и сега облизваше сладките кори на баклавата, останали по пръстите му. Чувстваше как силата му се възвръща, поизправи се на задната седалка и изпи от старовремската стъклена бутилка колата си.
— Пресечи по „Салех Салем“ — нареди той на шофьора. — „Рамзес“ и „Саид“ сега ще са претъпкани с коли.
Египтянинът се подчини и зави по „Шари Маша ел-Тарабиш“, за да стигне до „Салех Салем“. Щяха да избягнат задръстването в центъра, като заобиколят из покрайнините.
— Били ли сте тук и преди, приятелю?
— Веднъж или дваж.
— Ще изпуснеш панорамата.
Ейтан сдържа усмивката си. За него Кайро беше просто поредното градско бунище. Непрекъснатата миграция към града беше го претъпкала с бедняци. Липсата на квартири с годините беше станала критична, автобусите бяха претъпкани, задръстванията парализираха по-голямата част от града. Отпадните води се изливаха по улиците от повредената канализация. Всичко в Кайро си беше кално и обезцветено до сиво-кафява паста от смог и прах.
С минаването през „Салех Салем“ човек забавя навлизането и само вижда минаващото встрани от него объркване. Както е, когато се намираш върху федералната магистрала в Ню Йорк или на магистралата „Аялон“ в Тел Авив.
— Можеш да продължиш по нея чак до Ел-Рода — каза Ейтан. — А после ще пресечеш на север през острова и нагоре по „Ел-Маниял“.
— Имаш прекрасна памет — каза египтянинът.
— Да.
Когато стигнаха острова Ел-Рода, вече беше станало тъмно. Ейтан виждаше светлините на ресторанта върху каирската кула в „Гезира“.