— Завий наляво и пресечи „Ел-Гамаа“.
Ориентацията на Ейтан накара шофьора да се понамръщи, защото не можеше да си играе на водач пред толкова знаещ чужденец. Пресякоха моста към покрайнините на „Доки“, но Ейтан дори не забеляза красивите корабчета, които минаваха под тях, изпънали триъгълните си платна по вятъра над леко развълнувания Нил. Когато стигнаха на първото кръстовище от другата страна, той каза на шофьора да спре.
— Можеш ли да ме изчакаш?
— Винаги мога да чакам.
— Не знам колко време ще ми отнеме.
— Само Аллах знае.
Ейтан му плати, като му даде още десет паунда като депозит. Слезе от таксито и закуца бързо на север, успоредно на Нил, докато стигна „Ибн-ел-Майек“. Когато стигна до ъгъла, вече можеше да види масивната, квадратна сграда на израелското посолство. Знамената по покрива се развяваха леко, но той не почувства никакво облекчение от близкия подслон. Алеята и входът бяха пълни с египетски войници с калашници.
Израелските посолства навсякъде по света са все едни и същи — истински крепости, маскирани под местни архитектурни фасади. Държавните чиновници се пазят от тълпа настръхнали офицери по сигурността от Шабак, винаги очакващи следващата бомба, пристигнала в писмо, поставена в кола или опит за убийство. Версията на посолство в Кайро беше още по-лоша, защото настоящото египетско правителство се чувстваше двойно отговорно за живота на едва понасяните израелски дипломати. Всяка палестинска или мюсюлманска фундаменталистка групировка в Египет би желала да застреля гостите на Мубарак. А не малко бяха готови да застрелят и самия Мубарак.
Двама униформени египтяни спряха Ейтан на двадесет метра от главното стълбище. Без да каже дума, той показа израелския си паспорт.
— Часовете за посетители приключиха — каза на развален английски един от офицерите.
— Не съм посетител. — Ейтан не каза нищо повече. Един от египтяните го хвана за ръката и го поведе към главния вход, представляващ високи махагонови врати, поставени в каменната фасада на сградата. Египтянинът заговори на английски в преносимата радиостанция, но не позволи на Ейтан да се качи по стълбите.
— Господин Моти. Тук има един израелец.
— Какво иска, Али? — чу се отговорът.
— Искам да видя Франси Колн — каза Ейтан. Почти очакваше да чуе заповедта: „Веднага арестувай този човек!“ или скръбното: „Закъсняхте. Тя е мъртва.“
Египтянинът повтори искането на Ейтан колкото можеше по-ясно.
— Иска да види Нанси Коен.
— Франси Колн! — извика Ейтан, преди арабинът да отпусне бутона на микрофона.
От радиостанцията не се чу никакъв отговор.
След минута едно от големите крила на вратата се поотвори и се появи някаква глава. Беше плешива, доста загоряла от слънцето и носеше тъмни очила въпреки падането на нощта.
Ейтан дръпна ръката си и хукна нагоре по стълбите. Египтянинът го погна. Ейтан бързо заговори на иврит, преди да бъде дръпнат назад.
— Трябва да видя Франси Колн! — извика той. Сега сърцето му се блъскаше в гърдите, защото почувства някаква надежда, че тя може би е още жива. Ако беше мъртва, реакцията отвътре щеше да е съвсем различна.
— И кой, по дяволите, си ти? — попита израелският служител по сигурността.
— Аз съм Дороти, а ти си проклетият магьосник от Оз. Пусни ме веднага вътре, глупако, докато не е станал международен инцидент тук, отвън.
Вратата се затръшна с гръм. След миг откъм страничния вход се появиха двама млади мъже. Бяха типични охранители от Шабак. Наскоро уволнени от армията, мускулести, с каменни лица. Те се приближиха и огледаха Ейтан. Единият разтвори якето му и го претърси — отпред, отзад, под мишниците, ръцете и краката.
— Чист е — каза той.
— Ела — обади се другият. — Благодаря, Али — обърна се към египтянина, който отвърна с доволна усмивка.
Поведоха Ейтан към металната врата встрани на сградата. Вътре попадна в стандартната „подводна“ стая, еднаква за всички израелски посолства. Охраната изчака, докато се отвори метално чекмедже и Ейтан постави в него израелския си паспорт. После то се затвори, а след минута втората врата избръмча и двамата мъже придружиха Ейтан в сградата на посолството.
Намери се в голяма приемна зала с арки. Сградата вероятно някога е била палат на някой паша. Макар че приемните часове бяха минали, много от държавните чиновници продължаваха да работят. Когато минаваха, доста от тях се спираха да погледнат русия непознат с пънкарско облекло.
Моти, шефът на охраната, влезе в голямата зала. Той постави ръце на хълбоците си и огледа Ейтан, като свали тъмните си очила. Носеше ги, за да не бъде разпознат, защото иначе беше доста привлекателен обект за Кайро.