— Добре — продължи разговорът на иврит. — Какъв е проблемът?
— Трябва да видя Франси Колн.
— Нямаме такава личност тук.
— Разбира се, че не, но аз така или иначе трябва да я видя.
— Боя се, че не мога да ти помогна, господине. Да не си се изгубил?
— Аз не съм й бивш съпруг или ревнив любовник. Доведи втория секретар на посолството, вземете си бележници и да седнем да поговорим.
Шефът отново изгледа Ейтан. Дрехите му бяха най-малкото странни. Но мъжът явно не беше обикновен турист, изпаднал в затруднение. Изглежда, си разбираше от работата.
— Диди — направи знак той на един от охраната. — Качи го горе в стая 101 и ме чакайте там.
Двамата охранители заведоха Ейтан нагоре по дълго, каменно стълбище. Той оглеждаше лицата на всяка служителка, която минаваше край тях, надявайки се да зърне Франси. Но непознатите само отвръщаха на погледа му с презрително изражение.
Стая 101 беше просто празна канцелария с бюро, няколко стола и телефон. Шефът на охраната пристигна с още един млад мъж. Според възрастта, скромния костюм и изражението на ентусиазъм, Ейтан веднага разбра, че той няма ранга, за да изпълнява някакви по-важни задачи.
Ейтан седна на един от столовете. Много му се искаше да изглежда сдържан и рационален. Погледна четиримата мъже в стаята.
— Да имате цигари?
Моти извади пакет „Тайм“. Ейтан взе една и запали, както направиха и всички останали в стаята.
— Добре, да чуем — каза офицерът, разглеждайки вече поопразнената си кутия с цигари.
— Става — отвърна Ейтан. — Само че не може ли гостите в стаята да бъдат минимално необходимия брой?
Шефът го изгледа, а после се обърна към хората си. Направи сигнал с глава и те напуснаха стаята. Знаеха, че шефът им може да се справи и сам.
Ейтан продължи да пуши мълчаливо, докато обмисляше каква част от историята трябва да им каже. Колко може да им разкаже.
— Добре — реши накрая той. — На първо място Франси Колн е в опасност. Може да бъде убита. — Той вдигна длан. — Не, не казвайте нищо. Никога не сте чували за нея. Чудесно. Но ако сте чували за нея и тя се намира в посолството, не й позволявайте да го напусне.
Вторият секретар започна да записва трескаво в бележника си.
— А ако не е в посолството, намерете я и й поставете група за охрана. Двадесет и четири часова охрана. Не, по-добре я изпратете у дома. Още тази нощ.
Шефът продължаваше да пуши и да гледа Ейтан. После вдигна крак върху един от празните столове.
— Добре, приятел. Кой си ти?
— Имате паспорта ми.
— Добре, господин „Екщайн“. Пак те питам. Кой си ти?
Ейтан знаеше какво всъщност иска да знае човекът.
— Няма значение — отговори той. — Просто го направете, за Бога, а ще се правим на полицаи по-късно!
Моти продължи да го гледа още половин минута, а Ейтан отвърна на погледа му, без да мигне.
— Диди! — извика тогава шефът и един от служителите му се появи почти веднага. Моти взе бележника на втория секретар, написа нещо, скъса листа и го подаде на охраната. Диди веднага излезе.
Ейтан се приготви за предстоящия разпит.
— Слушай, не мога да ти кажа подробностите. Искам, но не мога.
Чувстваше се тъпо да играе тази игра на тайни, но старите навици умират бавно. Знаеше, че всъщност няма значение — с кариерата му е свършено. Можеше да продиктува цялата си проклета автобиография, но каза само толкова, колкото беше необходимо.
— Служил съм в 35-та бригада, 202-ри батальон. Командирът на бригадата ми беше Муфаз. Серийният ми номер е 2141013.
— А след това… — попита шефът на охраната.
— А после се прехвърлих на „друга работа“. Да не искаш и двамата с теб да кацнем в затвора в Рамала?
Сега Моти беше напълно уверен, че си има работа с професионалист, но собственият му кодекс на поведение изискваше пълна предпазливост.
— Искаш ли да поговорим малко за израелската география? — попита беззлобно Ейтан. — Тогава може да се окажем и роднини.
Моти се усмихна, а вторият секретар направо се изсмя.
— Значи само толкова? — попита шефът на охраната. — Тревожиш се за тази Франси Колн?
Ейтан обмисли следващия си ход. Ако Франси е жива, то тя сигурно скоро ще е в безопасност. Офицерът от Шабак няма как да не изпълни задължението си. Това му е работата. Ейтан знаеше, че собственото му бягство е свършило. Тези тук можеха да го задържат за разпит, да забавят пътуването му към дома. А през това време Амар Камил е на свобода и кой знае какво може да направи…
— Има и още нещо — каза Ейтан.
— Какво е то? — попита Моти.