— Нещо голямо. — Ейтан въздъхна дълбоко. — Информация за Амар Камил.
Шефът свали крака си от стола и постави юмруци на хълбоците си. Ейтан видя недоверието в очите му.
— Амар Камил терориста ли?
— Да — каза Ейтан.
— Амар Камил е мъртъв. Всички доклади сочат това.
— Не е мъртъв.
Моти и вторият секретар се спогледаха.
— Амар Камил не е мъртъв?
От новата нотка, която се появи в гласа на шефа на сигурността, Ейтан разбра, че е изгубил доверието му. Сега и двамата мъже го наблюдаваха като резултат от някой несполучлив научен експеримент.
— Съвсем жив е — настоя Ейтан.
— И предполагам, ти знаеш къде е?
— Да. Той е тук в хотел „Нил-Хилтън“.
Още докато го изричаше, Ейтан осъзна блестящия ход на Камил. Светна пред очите му като ядрен взрив. Да, той знаеше със сигурност, че Камил е точно в „Хилтън“. А защо? Много просто. Защото никой професионалист никога няма да повярва, че ще го направи. Камил е знаел, че всеки, чиято помощ се опита да потърси Ейтан, ще го помисли за луд. Какво би могъл да твърди израелецът? Че терористът му е изпратил бележка с покана за вечеря?
— Така — изръмжа ядосано шефът на охраната. — Значи Амар Камил е отседнал в „Нил-Хилтън“, а?
— Аз пък чух, че Абу Нидал бил в „Шератон“ — изрече първите си думи, откакто беше влязъл, вторият секретар. — А пък Арафат тази вечер ще пее в „Гезира клуба“.
— Добре — изплю се Ейтан. — Вървете на майната си. Само ми позволете да видя Франси. Позволете ми да видя лицето й, да видя, че е жива. После можете да ме сложите в усмирителна риза и да ме откарате в „Тел Ашомер“.
Шефът на охраната вдигна пръст към лицето на Ейтан.
— Държиш се като луд. Не знам кой, по дяволите, си ти и няма да видиш Франси Колн или когото и да било друг, докато не се успокоиш и докато не те проверя. — Той се обърна и отново извика към коридора: — Диди!
Младият офицер се върна в стаята.
— Забавлявай този господин, докато ние сме в комуникационната — заповяда Моти.
Шефът направи знак на ухиления втори секретар да го придружи. Те излязоха от стаята и затвориха вратата, а Диди се изправи пред Ейтан и го изгледа.
Ейтан знаеше точно какво ще стане сега. Представяше си телексите и светкавичните съобщения, заповедта, която скоро ще му върже ръцете. Беше вече съвсем сигурен, че Франси ще бъде охранявана, но също така уверен, че Камил още не е извършил най-лошото, което може.
Той вдигна поглед към младия охранител и се усмихна.
— Откъде си, Диди?
Офицерът не отговори веднага.
— Аз съм от Йерусалим — продължи Ейтан.
— Аз също. — Ледът като че малко се пропука.
— Наистина ли? Аз живея в „Талпиот Мизрах“ — ухили се Ейтан.
— Моите родители живеят в „Джило“ — отвърна със срамежлива усмивка Диди.
— Диди — заговори Ейтан и разтри дясното си коляно. — Трябва да стана. Ранен съм в крака в „Шалом а Галил“.
Споменаването на войната в Ливан накара Диди да протегне ръка, за да помогне на ранения другар. Ейтан я пое с благодарност.
— Извинявай, Диди… — изрече той.
Шефът на охраната се върна от комуникационната. Вторият секретар подтичваше след него. В ръката си Моти стискаше получения телекс. Беше започнал да изпраща кодирано запитване към Мосад и АМАН в Тел Авив с искане за информация за израелски гражданин на име Ейтан Екщайн с номер на паспорта и описание на лицето. Но още докато диктуваше, видя листа с червено знамение от службата на полковник Ицик Бен-Цион, закачен върху дъската за важни съобщения. Беше заповед до персонала на всички посолства по света да бъде задържан на всяка цена Ейтан Екщайн, като дезертьор от израелската армия.
Шефът блъсна вратата на стая 101. Диди седеше на пода, подпрян с гръб на стената. Държеше с ръце главата си и пъшкаше. От носа върху брадата и скута му течеше кръв.
Екщайн го нямаше…
— Сега ще трябва да караш много бързо. Много бързо.
Ейтан се беше свил върху задната седалка на пежото. Най-накрая беше съблякъл якето, което толкова му харесваше в Мюнхен, а сега в Кайро направо мразеше.
— Да, господин Екхард. Бързо.
Египтянинът го беше чакал, както обеща. Караше бързо, доколкото му позволяваше трафикът, на юг по „Шари-ел-Гиза“, на една пресечка от брега на Нил. Вече бяха отминали зоопарка, който заема по-голямата част от „Оки“.
— Как ти беше името, приятел? — попита Ейтан. Сега съжаляваше за незачитането, с което се беше държал към египтянина през цялата вечер. Осъзна, че в този момент египетският арабин е единственият му съюзник, включително и сред собствените му сънародници.