— Казвам се Фахми.
— Радвам се да се запознаем, Фахми — каза Ейтан, докато шофьорът изви, за да избегне една магарешка каруца, и главата на Ейтан се удари в дръжката на вратата.
— Удоволствието е мое, господин Екхард. — В гласа му се четеше искрена радост, защото най-отличителната черта на египтяните е тяхното гостоприемство.
— Да не изпуснеш моста „Ел-Гиза“, Фахми — инструктира го Ейтан. — Трябва да минеш по него много бързо, после да завиеш отново по „Ел-Рода“ и пак да влезеш в града. Щом пресечеш реката, завий на юг, нали?
— Да, сър. — Фахми, изглежда, беше стигнал кръстовището, защото колата изви рязко вляво и той изкрещя „мамицата ти!“ на някого, докато клаксоните виеха, а наоколо им скърцаха гуми и спирачки. Задната врата откъм страната на Ейтан почти се отвори от завоя. Той се пресегна и я тръшна здраво.
Надигна се малко на седалката и се огледа. Като че ли никой не ги преследваше. Поне никой, освен хилядите коли, таксита, автобуси и магарешки каруци.
— Фахми, ще трябва да направиш за мен две неща. Може би три.
— Какво трябва да направя, господин Екхард?
— Ще ме закараш при някого, когото познаваш. Може би в старата част на Кайро. Не много навътре, защото след това отново трябва да тръгнем на север.
— И кой да бъде този, когото познавам?
— Някой, който ще ми даде дрехи да се преоблека. Риза и панталони.
Откъм предната седалка последва мълчание. Явно Фахми мислеше.
— Господин Екхард — каза египтянинът след доста време. — Не желая неприятности с полицията.
— Аз не съм престъпник, Фахми. Кълна се в Аллах. Но съм в опасност и трябва да сменя тези дрехи.
Отново мълчание.
— Познавам един човек в старата част на Кайро.
— Добре. А сега още нещо, Фахми.
— Да?
— Искам да ми намериш шабрия.
Фахми зяпна, като си представи грозно извития бедуински нож.
— Моля те, господине. Това вече е много.
— Не бой се, Фахми. Няма да нараня никого.
— Тогава за какво ти е шабрия? — Фахми не е глупак. Човек не използва подобен нож, за да бели картофи.
— Обещал съм го за подарък.
— Сигурен ли си?
— Слушай, Фахми — започна да се пазари Ейтан, когато стигаха до „Ел-Рода“ и скоро щяха да пресекат тънкия ръкав на реката между острова и източната част на града. — Ще ти дам всичките пари, които са ми останали.
Шофьорът се усмихна. Ейтан усети златните искрици, които хвърлиха очите му в огледалото за обратно виждане.
— Извинявай, приятелю, но на теб може би са ти останали само няколко пиастри.
— Имам двеста паунда. Когато свършим, ще са твои.
Двеста паунда бяха повече, отколкото Фахми би могъл да спечели през следващите две седмици.
— Да те пази Аллах — пожела на чужденеца Фахми и зави на юг към старата част на Кайро…
Ейтан трябваше да изчака търпеливо, докато братовчедът на Фахми довърши гладенето на жълтата риза с къси ръкави. Искаше му се да изкрещи: „Мога да ходя и измачкан, дявол да го вземе!“ — но остана неподвижен, масажирайки раненото си коляно.
Естествено, вече не хранеше илюзии, че ще се справи сам с Камил, но и не му пукаше чак толкова. Действаше по инерция като войник. В кръвта му се беше разляла онази отрова, която кара хората да се хвърлят в атака само при вика „напред“.
Знаеше, че списъкът с „планети“ на терориста се скъсява след всяко убийство, и чувстваше, че Камил вероятно пази него за накрая като освежаващ десерт след мазна храна. Но ако Ейтан има късмет, терористът може да се нахвърли към него сега, а Ейтан предпочиташе да умре, отколкото да бъде свидетел на смъртта на още някой от приятелите си.
Братовчедът на Фахми отпи за последен път вода от голям кастрон и я пръсна бавно през зъби върху ризата, която гладеше с голяма ютия, пълна с димящи въглени.
После отстъпи, вдигна ризата и огледа работата си. Усмихна се широко.
— Готово! — каза гордо и подаде ризата на Ейтан. Той вече беше обул чифт широки панталони, а топлата риза залепна за кожата му, докато я обличаше. Арабинът веднага взе коженото яке, което той му беше предложил в замяна. Бутна кафията си настрани и помириса кожата.
Намираха се в прохладен сутерен в старата част на Кайро. Фахми слезе по стълбите с газена лампа и вързоп дрехи в ръка. Приближи се до Ейтан. Бавно разгъна дрехите. Помежду им лежеше шабиеха. Дръжката му беше инкрустирана със скъпоценни камъни, а извитото острие — в кания от ковано сребро. Ейтан взе ножа и извади двадесетсантиметровото стоманено острие, което блесна под трепкащата светлина.
— Да вървим — каза той и запаса ножа в колана си.
Ейтан накара Фахми да спре малко на север от Музея на Египет. Хотелът се намираше съвсем наблизо на брега на Нил. Нощта беше захладняла както навсякъде из пустините и двигателят на пежото започна да пука от изстиването на метала.