Ейтан остана в колата известно време, докато наблюдаваше преминаващите тълпи. В този район хората бяха предимно богати чужденци. Мъжете бяха облечени в летни костюми, а повечето от жените носеха дълги рокли. Усети необяснимо презрение към тяхното богаташко безразличие. Все пак самият той също беше левантинец и харесваше повече египтяните, отколкото тези надути пауни. Пресегна се през облегалката и подаде на Фахми двестате паунда.
— Благодаря, господин Екхард. Искаш ли да те чакам?
— Не, Фахми. Аз отивам в „Хилтън“. Може да стане опасно, а не искам да бъдеш замесен.
Ейтан съзнаваше, че поради онова, което има намерение да стори, Фахми може да се окаже последният човек, когото вижда, последният, с когото е прекарал деня, преди да умре. Не знаеше как ще открие Камил, защото, ако Томас Скорцени е бил прав, значи няма никаква представа как изглежда сега той. Но ако успееше да открие „господин Йерушалми“, ще направи всичко възможно да го убие, та ако трябва това да стане във фоайето, пред очите на цял свят. Но беше и почти също толкова сигурен, че Камил вероятно ще му отнеме новопридобития нож и ще го накълца на парчета.
— Фахми, ти ми беше добър приятел.
— Ти ми плати добре, господин Екхард. — Арабинът се беше извърнал на мястото си. Очите му бяха се овлажнили.
— Не, добър приятел си. — Ейтан излезе от колата и се наведе към предното прозорче. Подаде ръка на Фахми. — Сбогом — каза му той на арабски.
— Ей! Бъди внимателен! — извика подире му Фахми. — Аллах да те пази!
Ейтан се насочи право към хотела. Не се спря, нито се поколеба. Не си направи и труда да се огледа за опашка или наблюдатели. Кракът го болеше ужасно, но той не му обърна внимание. Чувстваше хладната дръжка на ножа до корема си под ризата. Пресече големия кръгъл подстъп за коли, където като океански лайнери в ярко осветено пристанище влизаха и излизаха големите автомобили на дипломати и богати европейци. Пикола в смешни униформи подсвиркваха и викаха шофьорите на таксита, а местен камилар беше качил жена в синя коктейлна рокля върху животното си, докато гаджето й я снимаше, а тя се кикотеше весело.
Наближи стълбището. То се издигна пред него като стъпала към гилотина. Сърцето се блъскаше в гърдите му, когато вдигна крака си и го постави върху първото стъпало.
Внезапно лактите му бяха стегнати в яки ръце. Той извърна глава. Видя трима цивилни египетски полицаи. Единият му показа значката си, докато бързите ръце на другите опипваха тялото на Ейтан. Усети как измъкнаха шабиеха от колана му.
— Моля ви, господин Екщайн — изръмжа дебел глас с арабски акцент. — Елате с нас.
Той не се противи. Детективите го изведоха през пътя. Голяма черна кола беше спряла накрая, а задната й врата беше отворена като паст на пантера, готова да го погълне. Бутнаха го вътре и вратата се затръшна.
На задната седалка седеше шефът на охраната от посолството. Двама от хората му се бяха настанили на сгъваемите седалки с гръб към шофьорската.
— Мисля, че ти е време да се прибереш у дома, господин Екщайн — каза Моти.
Колата тръгна.
Върху стъпалата пред „Хилтън“ Амар Камил стоеше и разговаряше спокойно с две изключително красиви датчанки. Те се усмихваха, докато той ги забавляваше с измислени истории от живота си в Африканско Конго, подкрепени от британски акцент и веселия снобизъм на колониалист.
Но през цялото време, докато пушеше „Дънхил“ и се усмихваше на жените, очите му наблюдаваха светкавичния арест и отвеждане на „Марс“.
Той се усмихна, хвърли цигарата и я загаси с обувка върху дебелия килим на стълбището.
Ейтан кацна на международното летище „Бен Гурион“ в един часа през нощта. Беше пътувал без придружител на борда на „Ел-Ал“–707, но шефът на охраната от посолството в Кайро беше казал на един от въоръжената охрана на самолета да го наблюдава внимателно.
Той остана седнал, докато повечето от пътниците бързаха към изхода, нетърпеливи да срещнат приятели и семейства, да им разкажат приключенията си в арабския свят. Ейтан нямаше намерение да избягва удара. Просто нямаше сили да стане. Тялото му се бунтуваше против неизбежното, докато най-накрая една от стюардесите му предложи помощта си. Той й отказа с поклащане на глава, изправи се и слезе от самолета.
Стигна до паспортния контрол, сякаш се движеше като през гъста тиня. Краката му бяха натежали, а ръцете му висяха като мъртви покрай тялото. Нямаше други пристигнали самолети освен този и затова опашката се придвижваше бързо напред.