— Е, мен не можеш да ме преместиш — обади се Ури Бадаш. Агентът от Шабак се беше облегнал в ъгъла и пушеше. — Аз не съм ти подчинен.
Полковникът погледна служителя на ДСС, като че го виждаше за пръв път.
— Я ми припомни, Бадаш, какво всъщност правиш тук?
— Ти сам поиска група от ДСС да го арестува на летището — сви рамене Ури, като че ли идеята му се беше видяла твърде мелодраматична. — Ако не щеш да имаш яйца, недей да отглеждаш кокошки. — Изразът беше доста двусмислен, но Бен-Цион се направи, че не го чува.
— Той сега ще проникне — каза със съвсем тих и почти безразличен глас Ейтан.
— Не започвай отново, Екщайн — изсъска полковникът.
— Добре — отвърна Ейтан. — Но той ще го направи.
— Господи! — изпъшка Хайнц от мястото си до бюрото на Ицик. Той нагласи баретата под пагона си и поклати глава. Много се кефеше, че е в униформа.
— Ариела — обърна се Бен-Цион към секретарката си. Тя беше обикновено момиче с пухкава кестенява коса и лунички и изглеждаше като събудена от сладък сън. — Можеш да напечаташ доклада и да се прибираш у вас. — Момичето кимна и стана от стола си. Екщайн беше разказал три пъти цялата си история и тя разполагаше с бележки, достатъчни да напише цял роман. Ариела излезе от кабинета.
— Разбери, Ицик — въздъхна Ейтан. — Това е логично. — С пръсти направи знак на Баум, който му подаде пакет „Тайм“ и запалка. Стаята вече беше пълна с облаци дим, които се въртяха бавно като пръстените на Сатурн.
— Логично ли? — пак изсъска Ицик. — Логично? — Отново започна да повишава тон. — Избяга като обиден ученик, а сега ми говориш за логика?
— Забрави за миг за мен и погледни фактите.
— С удоволствие бих забравил за теб. Обаче фактът е, че Камил — ако това е Камил — може и да е фанатик, но със сигурност не е самоубиец.
За момент Ейтан си позволи лукса да се наслади на малкия успех. Да, беше се провалил ужасно в опита си да хване в капан терориста. Но поне Ицик вече не отричаше твърдението, че Камил се е появил отново. Ако не друго, постъпката на Ейтан беше изкарала истината наяве и вероятно Бен-Цион най-после ще предприеме някакви действия.
Всъщност Ицик сега беше много по-твърдо убеден в действията на врага, отколкото си позволяваше да покаже. Беше слушал разказа на Ейтан, а после го накара да го повтори още два пъти. Полковникът беше амбициозен кариерист на първо и последно място и този му начин на мислене, в смисъл че винаги трябва да си подлага тенекия, го принуждаваше да преглъща някои неприятни за него теории. Пък и в края на краищата събитията от последните три дни показваха някаква игра на мъст против членовете на стария екип на Екщайн. Голямата ярост на Ицик произлизаше от факта, че капитанът може и да е прав, а не толкова от неразрешените действия, които беше предприел из Европа.
От друга страна, Ицик изобщо не вярваше, че убиецът или убийците ще направят опит да проникнат в самия Израел. Терористите пробват подобна глупост почти всяка седмица, но обикновено опити за преминаване на границата правят някакви дрогирани момченца палестинци откъм Ливан. Професионалистите много рядко правят опити да влязат в страната. Те предпочитат по-уязвимите мишени в Европа: самолети, ресторанти, синагоги.
Върху тази основа Ицик вече беше започнал да предприема мерки, за да зашити своите интереси в чужбина. Направи го веднага щом чу за смъртта на Майк Даган в Кипър преди един ден. Затова реши сега да съобщи за действията си. Да се знае, че не стои със скръстени ръце.
— Все пак, господин Екщайн — заяви Ицик, — въпреки че можеш да ме смяташ за тъп и некомпетентен, аз не съм спечелил настоящия си пост с протекции. — Използва общоприетата дума в армията за „връзки“. — Сега Франси Колн е под непрестанна двадесет и четири часова охрана. Трима от нашите хора са вече в Кипър, под прикритието на израелски следователи. Изпратих и допълнителна група в Кайро, за да работи в посолството. — Той наблюдаваше реакцията на Ейтан, която му достави някакво нахално удоволствие. — Това устройва ли те?
Ейтан кимна.
— Благодаря ти.
Поне Франси е в безопасност. Засега.
— Недей да ми благодариш. Това не го правим заради теб.
На вратата се почука. Хайнц стана и тръгна нататък. Бойните му обувки тропаха по плочките. От вратата надникна един сержант от „Комуникации“ и подаде телекс. Вратата се затвори.
Хайнц се спря, за да прочете написаното, радвайки се, че е във фокуса на вниманието.
— Е? — попита Ицик.
— От посолството в Кайро е — каза Хайнц. Започна да чете телеграфното съобщение: