— Познавам този човек по-добре от теб. По-добре от когото и да било в тази стая. — Зачервените очи на Ейтан бяха направо изскочили напред. — И ако ме беше послушал миналата седмица, Майк Даган още щеше да е жив!
Така. Каза го най-накрая. Кабинетът потъна в ледено мълчание. Никой не мърдаше. Накрая Ицик отиде зад бюрото си и седна. Сплете пръсти и постави ръцете си върху бюрото.
— Ариела! — извика той. Никой не пророни звук, докато Ейтан и Ицик се гледаха като два котарака преди бой. Секретарката се върна в кабинета с бележник, както винаги. — Седни — нареди Ицик. — Запиши това за протокола. — Тя приготви молива си.
Хайнц, който беше чул разменените крясъци, се беше появил отново в кабинета. Като лешояд на мърша.
— Капитан Екщайн — тонът на Ицик беше нарочно спокоен, макар че ядът не беше изчезнал от лицето му. — Думата разжалван е измислена за офицери като теб. От този момент ти си обвинен и сега ще бъдеш съден от военен съд за дезертьорство. Решение? Виновен. Присъда? Три месеца намаление на заплатата наполовина. Забрана за отпуски до следващо нареждане. Отнемане на всякакви парични добавки.
Полковникът познаваше личните досиета на подчинените си наизуст. Знаеше как и къде да ги удари най-болезнено. Познаваше финансовите проблеми на Ейтан заради апартамента. Знаеше, че жена му мечтае за отпуска заедно с мъжа си. Знаеше прекалено много.
Поради липса на дървено чукче, той удари с длан по бюрото.
— Свободен си.
Ейтан не можеше да се помръдне. Беше като вкаменен. Разпери и прибра ръце. Искаше му се да хване Бен-Цион за гушата.
— Махай се на майната си от кабинета ми! — изрева Бен-Цион.
Ейтан направи крачка напред, но Хайнц беше много бърз. Той хвана Ейтан за ръката и го избута през вратата.
Полковник Бен-Цион беше сам. Подчинените бяха си тръгнали и той най-после беше освободил изтощената си секретарка. Седеше зад бюрото си и гледаше през големите прозорци как нощта над Йерусалим започна да придобива виолетов оттенък. Но звуците от събуждането на града само развалиха още повече настроението му.
Трябваше и той да се прибере вкъщи, но пътуването до Цахала беше дълго и затова му се стори по-приемливо да дремне върху дивана, вместо да гледа омачканата нощница на жена си. Някога неговата Шула беше красива, но сега светлината беше напуснала подутите й очи, а гърленият й глас, който толкова го беше привличал, се беше превърнал в тънко скимтене.
Беше станало както с повечето жени на офицери от кариерата. Мъжете оставаха стройни, красиви, младолики, воини на средна възраст с добре изгладени униформи. И човек направо можеше да се шокира, когато види съпругите им, натежали от дни и нощи на очакване, запълвали празнотата в душите си с храна. Почти като вдовици, само дето съпрузите им са още живи.
Той бръкна в чекмеджето на бюрото, извади чаша и бутилка коняк. Наля си няколко сантиметра и ги изпи на един дъх. После си наля още.
Не му харесваше онова, което чувстваше по отношение на Ейтан Екщайн, защото Ицик не беше глупак и знаеше, че яростта му е погрешно и нечестно насочена. Разбираше и от какво е предизвикана, но нищо не можеше да направи.
Фелденхамер…
Към това се връщаше вече всеки ден и всяка нощ. Живееше с него като с отрязан крак или загубата на дете…
Случи се през лятото на 1973 година, а Ицик беше млад офицер, изпратен в Мосад от армията за „Проект Издирване“. Ужасът от касапницата в Мюнхен беше още жив в умовете на сънародниците му и Ицик беше горд, че е един от ръководителите на екипи, избран за опасната мисия, утвърдена лично от Голда Меир.
Убийството като отмъщение тогава още не беше опитвано като оръжие от израелската разузнавателна общност. В израелската съдебна система даже няма смъртно наказание и това нежелание да се убива врагът биваше отхвърляно само на бойното поле.
Но убиването на спортистите на Олимпийските игри принуди Меир да прехвърли границата и тя разпореди създаването на „Проект Издирване“. Един по един архитектите на мюнхенското клане бяха екзекутирани. С куршум, бомба или дистанционен взрив. Бяха изхвърлени по алеите, полята и реките на Европа от уверени в правотата си млади идеалисти като Ицик Бен-Цион.
Но за разлика от другарите си Ицик не изтрезня от кървавата разправа. Убийствата не задоволиха жаждата му за отмъщение, нито пък предизвикаха угризения. Али Ясин Абдала, ултратерористът, мозъкът на убийството в Мюнхен, все още беше на свобода и Ицик не само беше решен, че точно неговият екип трябва да го убие, но и че самият той ще е един от героите, извършили това.
И така се стигна до Фелденхамер, малкото норвежко градче, където всичко се обърка. Тъкмо Ицик идентифицира погрешно невинния сервитьор на име Самир Амкари като терориста Ясин Абдала. И точно Ицик упорито настояваше, че собствените му умозаключения са непогрешими. И точно Ицик поведе екипа си към убийството, което направо взриви „Издирване“.