Секунди след погрешно насочените от Ицик изстрели цялата справедливост на преследването се обърна наопаки: преследвачите се превърнаха в преследвани. Позволили на възбудата от преследването да замъгли преценката им, членовете на екипа „Издирване“ внезапно се намериха в далечното скандинавско селище. Нямаше тълпи, сред които да изчезнат, нито голям град, по улиците на който да се изгубят. Норвежките сили за сигурност наводниха равните пусти шосета и след три дни всички оперативни работници очакваха присъдите си по норвежките затвори.
С изключение на Ицик. Той някак си успя да се изплъзне от хайката.
В Израел неприятните разкрития за еврейски екипи от убийци, обикалящи света, предизвикаха небивало недоволство. Но тъй като се беше върнал, Ицик остана неопетнен. Беше си свършил работата, при това добре, а на кого, по дяволите, му пука за някакъв си убит арабски сервитьор, щом като неговият екип и другите са показали на света, че еврейската кръв вече не е евтина стока?
Още като млад офицер Ицик беше напълно сигурен в себе си и не приемаше дори и намек за допусната грешка, ако тя не бъде доказана пред него. Той не е сгрешил. Той е идентифицирал правилно Али Ясин Абдала, Черния рицар. Но екипът му е бил измамен да убие не онзи, когото трябва, защото Самир Амкари е бил подставен в последния момент преди убийството. Да, професионалните му съображения са били верни, инстинктите точни. Не е имало грешка — само хитро действие на врага.
Началниците на Ицик нямаха много време да дискутират по твърденията. През октомври същата година избухна войната „Йом Кипур“, която измести значението на фиаското във Фелденхамер. Много от другарите на Ицик загинаха в борбата за спасяването на Израел, а повечето от началниците му бяха принудени да се пенсионират, задето не са успели да предвидят катастрофата, която едва не унищожи еврейската държава.
Ицик Бен-Цион беше прекарал почти година по задачата си в Европа, ръцете му бяха окъпани в кръв, но никой не го обвини заради „Йом Кипур“. И кариерата му тръгна бързо нагоре.
Сега Ицик беше на път да стане главнокомандващ на АМАН, а може би някой ден и началник на Генералния щаб. В ума му Фелденхамер беше смален до забележка в тактическото обучение, в част от приключенията на един младеж.
Но сега изневиделица всичко се върна. Капитан Ейтан Екщайн, един от най-добрите му млади ръководители на екипи, ветеран от пет идеално изпълнени антитерористични мисии, внезапно възпроизведе историческото заслепение на Ицик с онова катастрофално убийство в Богенхаузен. Как можа да се случи отново? Как? Не беше ли предупреждавал Ицик агентите си толкова пъти да внимават, да бъдат абсолютно сигурни, преди да действат? Не беше ли им заповядал да се оттеглят, ако съществува и най-малкото съмнение?
Може би, ако Екщайн беше също така самоуверен и инат, ако беше отказал да поеме вината за фиаското в Богенхаузен, Ицик би могъл да го понесе. Но покорното приемане на отговорността от страна на капитана остави сърцето на полковника студено и безжалостно. Като командир на „Специални операции“ Ицик беше изцяло отговорен за грешката на Екщайн. Признанието от страна на капитана, че убийството на Мохамед Наджиз не е просто Божия воля, извади всички страхове и несигурност на Ицик на повърхността.
Само шепа служители на АМАН знаеха миналото на Ицик, но правилникът им забраняваше да го разкриват. Само че повдигнатите вежди и прошепването на Фелденхамер по коридорите със сигурност не можеше да успокои съмненията му.
Сега, независимо колко силно се мъчеше да го отрече, изглежда, се беше появила нова глава върху врата на Медузата на арабския тероризъм. Също като призрака на Черния рицар, Амар Камил или някой друг като него, се беше задействал и империята на Ицик можеше да бъде разрушена.
Всеки път, когато Ицик видеше Ейтан Екщайн, си спомняше за самия себе си.
Силен звук от удар накара Ицик да подскочи в стола си. Погледна към пода. Разбра, че чашата с коняк е паднала от ръката му. Парчетата стъкло блестяха в светлината на изгрева, която вече обливаше пода. Видя жълтеникавата течност да се разлива като животворната кръв на собствената му кариера.
Екипите по сигурността на Шабак вече бяха поели летището „Бен Гурион“, когато сутрешният полет на „Ел-Ал“ пристигна от Атина. Въпреки външното презрение на Ицик Бен-Цион към „фантазиите“ на Екщайн, полковникът беше напомнил на Ури Бадаш, че всъщност вътрешната сигурност е отговорност на Шабак. Бадаш нямаше нужда от напомняне. След като вече трима от израелските оперативни работници бяха убити и думите, изречени от капитана от АМАН (който впрочем му се струваше напълно разумен), още звъняха в ушите му, Ури вече беше заповядал да се засили охраната по всички пунктове за влизане в страната.