Но Амар Камил не привлече дори и поглед.
Той се появи добре отпочинал, въпреки че беше пътувал цяла нощ след първия си обратен полет до Гърция. Лицето и ръцете му изглеждаха леко позагорели, макар че човек не би могъл да каже дали от слънцето или от козметика. Беше облечен в снежнобяла трикотажна риза, синя бейзболна шапка, тъмни очила, сини дънки и спортни бели обувки. Носеше само лек сак за костюми и торба с принадлежности за голф. Човек трябва наистина да е фанатик, за да иска да играе точно тази игра в Кесария.
Той не само приличаше на истински американец, но и говореше така. Внимаваше да не е твърде разговорлив, но отговаряше на всички въпроси с весела усмивка и много „йеп“ и „ноуп“. Беше съвсем сигурен в маската си, тъй като я използва, за да влезе в гардероба за багаж на една от американските авиолинии във Франкфурт. Резултатите от това му проникване още пълнеха заглавията на световната преса.
Изборът на паспорта му също беше добър. Като американец нямаше нужда от предварително поставена виза, за да посети Обетованата земя. Когато поръча документа на Хорст в Мюнхен, Амар му напомни, че името в паспорта непременно трябва да бъде еврейско.
Той мина през паспортния контрол, без никой от агентите по сигурността със стоманен поглед да му зададе дори и един въпрос. Те гледаха край него, изучавайки лицата на пътниците, „които отговарят на описанието“. Хората от ДСС изглеждаха доста настръхнали и арабинът на опашката след него беше направо съблечен за обиск в залата.
Една красива чиновничка взе паспорта му, огледа го набързо и го подпечата с металния печат.
Вдигна поглед, сравни снимката с красивото лице и се усмихна така, както само млад човек може да се усмихва толкова рано.
— Добре дошъл в Израел, господин Голдщайн — топло го приветства тя.
— Благодаря — отвърна Камил. — Хубаво е да си бъдеш у дома.
11.
Рамала
7:00 часа
Юсуф Хасан всъщност не беше терорист.
Той не разбираше нищо от саботажи и никога не беше стрелял. Не можеше да се ориентира и не знаеше да се бие с нож. Никога не беше минавал курса по прескачане на огън близо до Сидон, където веселите инструктори стрелят в краката на курсистите. Не можеше да различи семтекс от пластилин, самолет F–16 от МиГ–23 и никога не беше ходил на семинари по оказване на първа помощ.
Всъщност и като момче Юсуф не беше участвал в антиционистки демонстрации. Никога не беше хвърлял и камъче по израелски войник, нито пък се беше катерил по някой стълб, за да развее знамето на Арафат под левантинските звезди. Никога не беше посмял да напише дори и върху стената на някой далечен кладенец „Да живее Палестина“.
Юсуф Хасан беше преди всичко и само музикант. Що се отнася до терористични актове, единственото му престъпление в тази насока беше, че понякога плашеше овцете на съседите си, когато се упражняваше да свири на своя обой след полунощ.
Юсуф живееше сам в малка къща на улица „Сабах“ близо до голяма гора от маслинови дървета. Беше слаб, с очила, поприведен човек, чиято любов към музиката надхвърляше всякаква привързаност към материалното, политиката или жените. Или може би поради осъзнаването на собствените си физически недостатъци, Юсуф бе намерил в любимия си инструмент извинение за липсата на социални контакти.
През повечето време Юсуф свиреше на обой в един местен квартет за класическа музика. Като се има предвид нищожният интерес на местното население на Рамала към Стравински, публиката обикновено се състоеше от европейци, които успокояват съвестта си с работа в бежанските лагери под егидата на Агенцията за подпомагане на бежанците на ООН. За тези концерти не му се плащаше, но той успяваше да спечели по някой шекел, като даваше уроци по музика на децата на някои от по-заможните граждани на градчето. Учеше момчетата да свирят на кларнет. За повечето палестинци звукът на обоя беше като блеене на умираща коза.
Повечето от парите на Юсуф, които му позволиха да учи музика в Аман, идваха от малка стипендия, вложена в банка в Източен Йерусалим. Близо десет години вече в сметката редовно постъпваха пари и младият мъж почти беше забравил за какво ги получава.