Освен обоя другата му очевидна страст беше радиото. Имаше късмет, че няма роднини или приятели. Иначе на тях би им направило впечатление, че той обръща внимание на големия, грозен радиокасетофон „Айва“ само между седем и осем часа сутрин. Каквото и да прави, Юсуф никога не пропускаше да чуе сутрешното предаване на радио „Ал-Кудс“ от Тунис. Не харесваше фанатичните дрънканици на радиоводещите и едва изтърпяваше виенето на арабските песни, тромпети и тамбури. Но пристрастността му към предаването беше почти фанатична. В много малко случаи, когато знаеше, че може да изпусне програмата, защото имаше вечерен концерт в Хеброн или беше отишъл да чуе Лондонската филхармония в Аман, той внимателно беше натискал бутона за запис и нагласявал таймера, купен от един религиозен евреин в Йерусалим.
В такива редки дни Юсуф ставаше нервен като камила в снежна буря. Като обладан от фикс-идея той проверяваше импровизираното си записващо устройство по няколко пъти, преди да излезе от къщи. Но опасенията му бяха оправдани, защото, ако пропуснеше програмата дори и веднъж, когато не трябва, неговата стипендия, неговият начин на живот и неговата музика щяха да изчезнат завинаги. Да не говорим за живота му.
Юсуф беше класически „спящ“. Макар че никога не би разбрал думата. Не знаеше кой му плаща, нито целия обхват на мисията си. За своя господар той съществуваше само за да изпълни едно-единствено действие.
Той седна до малката масичка в ъгъла на холчето си. За разлика от къщите на съседите, скромното му двустайно жилище беше обзаведено със западни мебели, макар столовете, масата, гардеробът и леглото да бяха издраскани антики, подарени му от благодарните служители на ООН. Той отхвърляше твърдението, че за да си истински арабин, трябва да се храниш седнал върху купчина възглавници и да взимаш храната си с пръсти като военнопленник.
Той отпиваше от чая си и препрочиташе програмата от скорошния концерт на Израелската филхармония. Не беше присъствал лично на концерта, но получи запис по същия начин, както беше получил и мебелите си. С удоволствие би изслушал магическото изпълнение на Зубин Мета, но не смееше да се покаже ведно с евреи на толкова явно публично място.
Внимаваше да не окапе вратовръзката си, когато внезапно се смръзна. Горещата чаша замря на път към устата му, а ококорените очи се втренчиха в едно слънчево петно на стената. Отдавна беше тренирал слуха си да не обръща внимание на дрънканиците на радио „Ал-Кудс“, но в едно ъгълче на ума му винаги оставаше будно и внимателно за определена мелодия. Сега, като Месия, чиято поява всъщност никога не е очаквал, тя беше в стаята и той направо не повярва на ушите си. Бавно положи чашата с чай върху масата, без да усеща собствените си пръсти. Остави парчето хляб върху чинията и насочи слуха си, обърнал глава към „Айва“-та.
Голям мъжки хор от красиви тенори, баси и баритони, както си ги представяше той, може би даже хора на Йейл, изпълняваше „Ний сме трима царе от Изтока…“ Той примигна към радиото и дори не разбра, че се е изправил, свалил очилата си и ги бърше с черната си вратовръзка, като че ли не може да повярва на собствените си очи.
Когато музиката свърши, последва дълъг миг тишина. Юсуф започна да си мисли, че му се е счуло, че всъщност си е още в леглото и сънува, докато говорителят не заговори в микрофона си.
— Това беше предварителен поздрав за празниците от господин Теодор Клач — каза гласът на арабски. — Явно той обича да започва коледните си празници доста отрано.
След това станцията веднага започна да излъчва реклама на „Кока-Кола“ на неразбран тунизийски акцент. И това беше всичко. Край. Песента и коледното поздравление.
А беше средата на август.
Като селянин, ходещ из калта, Юсуф бавно отиде до радиото и го изключи. После се обърна, пресече стаята, почти влачейки крака по излинелия килим към стария си черен телефонен апарат.
Не беше хипнотизиран или оглупял. Просто се шокира от вълната облекчение и надигналата се горещина от страха, които се сблъскаха в ума му като чук и наковалня.
Видя ръцете си като чужди, когато посегна към телефона и набра номера, толкова ясно запечатан в ума му, сякаш светеше в оранжева неонова светлина.
Набра го, но беше сигурен, че нищо няма да стане. Беше невъзможно, след като са изминали толкова много години. Линията ще е откачена или номерът — сменен. Или пък ако наистина звънне, събеседникът отдавна ще си е заминал.
— Добро утро — почти веднага отговори на арабски дълбок глас.
Юсуф почти не можеше да говори. Мислеше, че първо трябва да започне някакъв маловажен разговор, може би да се увери, че насреща му е точно онзи, който трябва да е. Но инструкциите бяха съвсем ясни. Фразите горяха в него като жигосани върху бедуинска овца.