— Обажда се Юсуф — хрипливо изрече той. После се изкашля. Аллах! Не му се искаше да се налага да повтаря. — Само искам да ви пожелая щастлива Коледа, за в случай че преди празника не съм в града.
Не последва отговор. По жицата цареше мълчание. Юсуф затвори.
След това се раздвижи. Почти чувстваше свободата и докато ходеше из къщата, започна да си фантазира. Вече няма да е вързан към масичката за закуска, няма да се бои от умора или настинка, от успиване. Тази нощ, когато се върне, направо ще счупи омразната „Айва“. Но така няма да може да слуша вечерните концерти на Би Би Си. Ще си купи друг радиокасетофон. Чист, нов, невинен, девствен.
Под мивката в кухнята имаше бяло метално шкафче. Той го отвори и зад очуканите съдове намери чук и длето, увити в прокъсан парцал. Занесе ги в спалнята си и със слабите си ръце издърпа френския шкаф, докато се отдели от стената. Бутна го настрани с всичка сила. Тогава се сети за входната врата и изтича да я заключи.
Когато се хвана за работа, ръцете му трепереха. Започна да сваля мазилката, която задържаше големия камък на място. Като че ли мина цял час, докато най-после успя да измъкне камъка и макар утрото да беше хладно, по челото му капеше пот и се стичаше върху носа. Очилата му се замъглиха. Не виждаше и затова ги свали и прибра в джоба на бялата риза.
Измъкна от тъмната дупка продълговатия пакет, увит в плат, и отскочи назад, когато между краката му пробяга огромен паяк. Пакетът падна и издрънча тъпо върху каменния под.
Той го вдигна отново и разви прашния парцал.
Вътре имаше къса и широка желязна тръба. Единият й край беше разтворен като края на любимия му обой. По средата беше обвита с полирано дърво, също като някакъв непознат музикален инструмент. Само че в другия край тръбата имаше два винтови нареза, за разлика от всякакъв музикален инструмент, който някога е виждал. Не знаеше какво е това, но не го и интересуваше.
Постави на място камъка и шкафа, след което измете парчетата мазилка и прахта. После извади от шкафа калъфа на скъпоценния си обой и го постави върху леглото.
Много пъти му се искаше да си купи нов калъф за инструмента, защото в този стоеше твърде хлабаво във формата, подплатена с пурпурно кадифе. Но калъфът беше подарък, доставен му анонимно много отдавна, заедно с бележка, в която пишеше, че не бива да се разделя с него. Сега, когато извади долната част на своя обой и я замени със странната тръба, той разбра защо. Грозната желязна тръба легна на мястото си като в калъп.
Той затвори калъфа и го заключи с малко ключе. После остави бездомната долна част на инструмента си върху възглавницата и я покри със завивката.
Напусна дома си веднага, забързан да хване автобуса към Витлеем. Имаше чувството, че носи кобра, и искаше да се отърве от нея, преди да го е ухапала.
За разлика от Юсуф Хасан, Тофик ел-Азиз разбираше от метални инструменти.
Малката му работилничка на улица „Вади ел Джадид“ в Хеброн приличаше на разрушена с взрив фабрика за тоалетни. Навсякъде се виждаха купища криви медни тръби, части от керамични мивки, метални поставки и счупени фаянсови плочки. Почернелите от дим стени бяха пробити с редици квадратни пирони, върху които висяха безброй гъвкави ленти за стягане на тръби, гумени уплътнения и пластмасови пръстени с размери от човешки пръстен до конски оглавник.
Работилницата нямаше прозорци, а само три вентилационни отвора, направени високо на стената. Над металната работна маса в центъра на единственото помещение висяха две голи електрически крушки под алуминиеви рефлектори, които осигуряваха остра жълта светлина като в полева операционна. Въздухът вонеше на изгорял ацетилен.
Когато се намира в работилницата на Тофик, човек не можеше да каже дали е ден или нощ. Но това устройваше Тофик. Тъй като го търсеха много като водопроводчик, той започваше работа още в пет часа сутринта, а след работно време се връщаше, за да приготви частите за поправка на следващия ден. Често работеше до полунощ. В работилницата липсваше часовник — нямаше нужда някой да му напомня, че прекарва три-четвърти от живота си, като прегъва или изправя тръбите, които ще отведат нечии чужди изпражнения в каналите на Хеброн. Жена му непрекъснато му се караше за отсъствията, но никога не възразяваше, когато й носеше изкараните през седмицата пари.
Тофик беше едър мъж. Блестящите му мускули свидетелстваха за години усилен труд. Едва ли някой от приятелите и съседите му би погледнал на него като на занимаващ се с политика. Носеше тежки ботуши, работни панталони и трикотажни ризи и не си правеше труда даже да постави на главата си карираната кафия, като минимален намек за принадлежността си към арабските националисти. На обществено място никога не изразяваше войнствени или антиционистки възгледи. Но в дома си направи всичко необходимо, та младите му синове да знаят точно на чия страна е, що се отнася до евреите. Усилията си заслужаваха и той беше невероятно горд, когато те се прибираха у дома изцапани и с рани от бунтовете против окупационните войски.