Тофик-ел-Азиз беше самостоятелен човек, независим собственик на цъфтящ бизнес, който не се отчита пред никакъв работодател и не е вързан с определено работно време. Единственото постоянно нещо в живота му, единственото неотменимо правило беше, че трябва да си е в работилницата всяка сутрин от 7:00 до 8:15 часа. През това време можеше да слуша която програма от радиото му харесва. Но трябваше да държи телефонната си линия свободна от разговори.
Беше застанал точно до него, когато звънна. Иначе щеше да му се наложи да прескача натрупаните тръби и тоалетни седалки, за да стигне до апарата. Очакваше да чуе гласа на Набила Ум-Халеф, тъй като старицата все се оплакваше от канала, който можеше да е съвсем наред, ако тя престане да хвърля хранителни отпадъци в него.
За разлика от Юсуф Хасан, чието име и глас му бяха непознати, Тофик не се разтревожи от сигнала, който го задейства. Като момче той беше свързочник на бригада в Йорданския легион. По-късно беше кандидатствал за местната организация на ООП. Но преди да премине през ритуалите, един висш служител се свърза с него и му предложи да работи за Каузата много по-добре, като обаче се оттегли от Съпротивата. Тофик беше прост човек, но бързо разбра, че като дълбоко прикрит „агент“ ще може да се занимава с работата си, като едновременно с това изпълни една или две жизненоважни патриотични задачи.
Пакетът му беше доставен преди почти десет години. Ако не беше досадният сутрешен график, който беше принуден да поддържа, той би забравил напълно за него.
Той изгледа слушалката в изцапаната си с масло длан, а после я окачи върху поставения върху стената апарат. „Коледа“. Гласът беше казал „Коледа“. Е, значи е това. Нямаше нужда да чува друго. Той плесна с ръце. Днес щеше да е един прекрасен, възбуждащ ден.
В задната част на работилницата имаше голям метален варел. Нещо като боклукчийска кофа на ресторант. Беше пълен догоре с метални и пластмасови парчета тръби, които накараха Тофик да изругае. Но се хвана бързо за работа.
Трябваше му почти половин час, за да изпразни варела. Накрая се наложи да скочи вътре, за да стигне до пакета. Дебелата черна пластмасова опаковка беше покрита с петна и мухъл, но когато я свали, предметът вътре беше опакован в разрязана, дебела вътрешна гума от камион. Той го извади и разгледа скритото съкровище.
Представляваше черна метална тръба с отвор от около четиридесет милиметра и повече от половин метър дължина. Част от единия й край беше покрита с полирано дърво. Под тръбата имаше две дръжки, ръчките на които бяха изработени от същото дърво. Едната беше гладка и без механични допълнения. Другата повече приличаше на ръкохватка на пистолет, комплектована със спусък, предпазител и езиче за захващане с пръст.
Тофик не се изплаши от явно смъртоносния уред. Щеше да се разтревожи много повече, ако беше намерил тялото на обой.
Той опакова отново уреда и се измъкна от варела, като едва не падна върху купчината тръби. Върна се при работната си маса и измъкна отдолу кутията за инструменти. После вдигна металния й капак и изпразни долната част. Положи вътре опакования в гума пакет. След това натрупа отгоре му няколко инструмента и затвори капака. Заключи металните ключалки на кутията, вдигна я за дръжката и напусна работилницата.
Мивката на Ум-Халеф щеше да почака.
Той скочи в очукания си син фолксваген пикап, постави металната кутия за инструменти на пода пред пътническата седалка и потегли на север към Витлеем. Тогава се сети, че е забравил да позвъни на предварително запомнения телефон.
— Глупак — изруга се сам. Но нищо. Помнеше номера като датата на рождения си ден. Започна да се оглежда за уличен телефон.
В Йерихон Мустафа Зуаби коленичи бавно. Носеше дълга галабия на сиви и черни райета, но не я повдигна над коленете си, защото острите камъни на Йорданската пустиня вече дразнеха изморената му, стара плът. Поставил обутите в сандали крака под себе си и настанил изморен задник върху петите, той наведе увитата в бяла кафия глава и простря длани напред към изток. Върхът на гордия му нос почти докосна земята.