Той не се молеше. Вече го беше направил. Мустафа проверяваше новите кълнове на лехата с дини.
Обърна лице и погледна тънките филизи, които се подаваха над сухата земя. Вода. Повече вода. Никога не достига вода.
Той изпъшка и постави длан върху едно от сгънатите си колена, за да изправи тялото си. Обърна се бавно на запад и най-накрая се усмихна. В тази част на малката му собствена нива дините се бяха размножили като дълги, издути, твърди, зелени балони, които на тази си възраст той едва можеше да повдигне.
Западната леха цъфтеше, защото земята там беше влажна от напояването от Вади Келт, извитото поточе, което се спускаше към Йерихон от йерусалимските хълмове и винаги беше пълноводно със студена, прясна вода. От друга страна, източната леха все едно че се намираше в Саудитска Арабия. Тя трябваше да се напоява на ръка. И й личеше.
Такава е разликата между силата на Аллах и нещастните усилия на човека.
Е, така или иначе, той никога нямаше да стане богат, този собственик на сравнително голяма нива, уважаван заради умението си да търгува и да намира работа на по-бедните. Мухтар. Беше щастлив, че е роден в Йерихон. Оазис, процъфтял осем хиляди години, който никога не е бил подлаган на разрушителни набези и винаги е бил завидно зелен.
Ако някога изобщо успеят да се отърват от евреите, той отново ще се превърне в райска градина.
Но това трябваше да се остави на по-младите. Мустафа се беше бил през 1948 и отново през 1967 година, но сега вече беше твърде стар за бойното поле. Въпреки това той не беше огорчен от съдбата си, защото гледаше на израелското присъствие в левантинската история като на нещо временно. Като муха върху масивния гръб на бик. Арабската нация притежава едно тайно оръжие, недостижимо за никоя от западните култури — търпение.
Е да, неговата битка е завършила. Но войната продължава, а Мустафа има да изиграе още една роля. Беше чакал за нея близо десет години и ако е жив, може да почака още десет.
Той вдигна лице и примижа нагоре към „Карантел“, издигащия се върху върха на назъбената планина манастир, точно на юг от дома му. Когато слънцето на изток се вдигне и арките започнат да засенчват металните решетки на прозорците на манастира, както всяка сутрин, Мустафа щеше да започне да продава дини.
— Татко! — извика го един глас откъм къщата. Обути в сандали крака затупкаха в прахта. — Татко!
— Внимавай, ластарите — каза Мустафа, без да се обръща. После само наум поклати глава.
Беше един от тримата му синове — Джамил. Позна го по гласа. Когато избра това име на детето преди повече от осемнадесет години, не би могъл да си представи, че „красив“ ще бъде единственото положително определение, което заслужава най-малкото му момче. Да, Джамил беше красив. Невероятно красив — като хашемитски крал. Но освен това беше доста глупав. Всъщност и тримата синове на Мустафа бяха глупави — факт, който носеше на стареца много по-силна болка отколкото артрита или шиповете.
Дъщерите му обаче, всичките му шест дъщери, бяха невероятно умни. Бяха отличнички в училище, а три от тях вече следваха в университет. Такова нещо Мустафа не би разрешил, ако синовете му не бяха така безнадеждно тъпи. Момчетата почти не можеха да различат диня от пъпеш.
„Не съм се молил достатъчно — мислеше си Мустафа. — Сигурно нещо съм обидил Аллах.“
— Какво има — обърна се той към Джамил. Красивите очи на младежа блестяха от радост, прекрасните вежди се издигаха, съединени като друзки мустаци.
— Телефонът звъня!
Мустафа отстъпи назад. Това наистина беше събитие, защото никой от приятелите или роднините на Зуаби нямаше телефон. Мустафа държеше апарата само защото му бяха казали да го направи. Освен погрешното позвъняване от време на време, той почти никога не се обаждаше. При това някой друг плащаше таксата.
— Сигурен ли си?
— Да, татко.
Поради нивото на интелигентността на Джамил, което беше по-ниско от Мъртво море, Мустафа се страхуваше да зададе следващия въпрос. Но беше принуден.
— Ти отговори ли, Джамил?
— Да, татко, отговорих! — Момчето сега подскачаше от крак на крак.
Мустафа протегна ръце и го хвана за раменете, за да застане мирно.
— И…? — окуражи той момчето, уплашен, че то скоро ще забрави какво са му казали по телефона.
— Един мъж ми заговори, татко. Този път май беше палестинец. — Предишното телефонно обаждане беше се случило преди месец. Някакъв евреин от телефонната компания проверяваше линията.
— Какво каза той, Джамил?
— Каза… — Момчето смръщи вежди, радвайки се на рядкото внимание от страна на баща си. — Той каза: Кажи на господаря на дома, че му изпращам предварително поздравления за Коледа.