Мустафа се вгледа в сина си. Не му се вярваше.
— Коледа ли, Джамил? Човекът е казал Коледа?
— Да, татко.
— Каза ли нещо друго?
— Не, татко.
— Сигурен ли си?
— Да, татко.
Тогава Мустафа направи нещо, което не беше правил, откакто Джамил е бил бебе. Надигна се и го целуна по бузата. После го погали.
— Ти си добро момче, Джамил.
Синът му беше шокиран. Очите му се напълниха със сълзи, като че ли го бяха зашлевили. А после устните му се разтегнаха в ослепителна усмивка.
— Благодаря, татко!
— Добре, Джамил. А сега тичай да ми донесеш лопатата.
— Лопатата ли?
— Бързо!
Джамил се обърна и хукна към къщи. След миг се върна с инструмента в ръка, а братята му Абед и Фуад го следваха по петите.
Мустафа взе инструмента. Огледа тримата си синове. Всъщност те и тримата бяха красавци. Но общо имаха акъл колкото овца.
— Синове мои — каза Мустафа колкото можеше по-меко. — Не е имало телефонно обаждане. Разбрахте ли?
Момчетата го гледаха тъпо. Заклатиха глави като глупак от египетска комедия.
— Трябва да се правите, че не е имало телефонно обаждане. Сега разбрахте ли ме?
В очите им нещо като че ли просветна. Те закимаха.
— А сега се върнете вкъщи и не излизайте, докато не ви повикам.
Момчетата не помръднаха.
— Марш!
Те се обърнаха и побягнаха.
Мустафа тръгна към западната леха. В нивата му имаше само три дървета. Криви, стари маслини. Той стигна до първото, обърна се и подпря гръб върху грубата кора на дънера.
Другите две дървета се намираха на около петдесет метра, с десет метра разстояние помежду си, ако от първото се издигне перпендикуляр към линията между тях. Мустафа протегна лявата си ръка и разпери пръсти, докато палецът му покри едното дърво, а кутрето другото. После сгъна средния пръст, докато той посочи точно към една от блестящите дини. Насочи очи към зелената й повърхност и тръгна към нея, като правеше широки крачки, доколкото му позволяваше старото тяло.
Завоевателите идват и си отиват, децата се раждат и войниците мрат, но ръцете и краката на човека си остават същите, слава на Аллаха.
Той преброи тридесет крачки и бързо коленичи, този път без да обръща внимание на колената си и без да усеща болки в гърба.
Копа дълго и усилено. Може би час. Когато свърши, в дъното на половинметровата дупка се откри метална кутия. Повърхността на зелената кутия отдавна беше ръждясала от дългите години под влажната пръст. Но металът не изглеждаше повреден.
Мустафа не очакваше, че ще може да я измъкне от земята. Затова легна в края на прясно изкопаната дупка и разчисти капака на металната кутия. После използва върха на лопатата и го отвори.
В кутията имаше три продълговати пакета. Всеки беше увит добре в прозрачния найлон, който евреите използват в доматените си оранжерии. Във всяка от опаковките имаше по два маслиненозелени предмета. Единият беше обикновен като полицейска палка, дълъг до средата на лакътя. Другият обаче беше с по-особена форма с грозна метална, издължена глава. Всяка от тези „глави“ се състоеше от два конуса, съединени в основата, единият от които съвпадаше с отвора на тръбата, а другият покрит с предпазна обвивка.
Мустафа се надигна с труд. Започна да обикаля лехата, за да избере три от най-големите дини. С кривия си шабрия ги отряза от ластарите и ги търкулна до дупката.
Постави дините една до друга. После извади от джоба на панталона си сгъваем швейцарски армейски нож. Трябваше му скалпел, а не мачете.
Внимателно отряза на зиг-заг капаците на дините, за да може после да ги сложи точно на мястото им. След това като някакъв маниак бръкна в меката сърцевина на плодовете и започна да изхвърля сочната вътрешност. Ръцете му се покриха с черни семки.
След още малко работа и трите пластмасови пашкула бяха скрити в дините. Накрая Мустафа избута червената, сочна сърцевина вътре в металната кутия, затвори я и напълни дупката с пръст. Затъпка я с крака и придърпа няколко ластара, докато мястото се покри с поувехнали листа.
Седна на земята. Беше ужасно жаден, кафията му мокра от пот и му трябваше време, за да си поеме дъх. Накрая успя да извика:
— Джамил.
Момчето сигурно беше гледало през прозореца, защото излезе тичешком от къщата. Когато стигна до баща си, старецът го погледна и прошепна:
— Вода.
Джамил хукна обратно към къщата, за да донесе чаша студена вода. Когато я изпразни, старецът нареди:
— Доведи братята си.
Джамил хукна отново и този път се върна с Абед и Фуад.
— Помогнете ми — каза Мустафа на чакащите нарежданията му синове.