Те го вдигнаха прав и като слуги на император го почистиха и подредиха дрехите му, измиха му ръцете и донесоха чиста кафия.
— Днес ще започнем да продаваме от Витлеем — заяви Мустафа, когато се изправи и вдигна гордо глава.
— Ама, татко — обади се Джамил. — Винаги започваме от Бейт Шахур.
— Витлеем — повтори Мустафа и тръгна към пикапа „Форд“. — Сложете тези три дини най-отдолу на купчината в багажника. — Той посочи с пръст трите дини.
Момчетата грабнаха тежките дини. Досега не бяха отглеждали толкова големи. Вдигнаха ги и се заклатушкаха подир баща си, който крачеше по-бодро, отколкото преди двадесет години. Полите на галабията му се вееха след него.
Той вдигна пръст, за да привлече вниманието на синовете си.
— И да знаете, че ако ги продадете, аз ще продам вас! — предупреди ги той.
12.
Йерусалим
Същата вечер
Парашутът на Ейтан нямаше да се отвори.
Всичко се беше объркало. Нито едно от необходимите условия за успешно приземяване нямаше да се осъществи. Това вече беше съвсем ясно. Той се бе изпънал с корем към земята в жабешка поза, а вятърът развяваше плата на комбинезона му, притискаше бузите към костите, опитваше се да изтръгне крайниците му. Виждаше ръцете пред лицето си, черните ръкавици, които трептяха от силата на вятъра.
Пилотният парашут, странно парче найлон с цвят на горчица, се вееше и издуваше като смачкана гъба пред предпазните му очила, където определено не му беше мястото. Какво, по дяволите, прави там? Малкият парашут трябваше вече да е над главата му, за да издърпва главния от торбата му, а след това и всички останали приспособления от раницата върху гърба му. Но това ужасно нещо просто си стои там и се развява като прокъсано знаме, докато навсякъде около него хоризонтът на зеленикаво-кафявата земя се надига да го обгърне като смъртоносен, покрит с тръни подвижен пясък.
Никога не му се беше случвало да има повреда в парашута. Сега, макар стомахът му да се беше свил и дъхът му да излизаше с хриптене, той продължаваше да вярва, че сляпата съдба на парашутиста отново ще му помогне.
Внезапно пилотният парашут изхвърча с плясък нагоре и той чу познатия звън на изпънатите въжета, но въпреки това Ейтан знаеше, че нещо не е наред. Падането му не се забави и вместо плясъка на разтвореното крило се чу стенанието на увитите, изпънати от вятъра въжета.
Отдолу го застигнаха гърмежите на залповете. Непрекъснат грохот, който го разяри и от който му се искаше да заплаче. Не виждат ли, че така или иначе ще умре? Защо се опитват да го разстрелят още във въздуха с танково оръдие?
Опита да остане спокоен. Беше му останал само един шанс и той трябваше да изпълни процедурата без грешка. Но когато погледна надолу, за да открие червената ръчка за отваряне, видя, че носи върху гърдите си резервен парашут, а земята вече приближава краката му. Твърде близо! Вече е твърде близо!
Той сграбчи ръчката на резервния, извърна глава и дръпна толкова силно, че усети как мускулите в рамото му се късат. Резервният парашут изскочи откъм гърдите му, премина пред лицето му, а ремъците се впиха в бузите му като нож в масло. Очилата му отхвръкнаха, а гърмежите на големите оръдия вече отекваха в ушите му в този миг, когато започна да усеща, че резервният започва да го спасява. Той отвори очи и зяпна от ужас, виждайки, че вече се намира над пречупените върхове на боровите дървета.
Беше твърде късно. Той изкрещя.
Симона плачеше. Под острата, синкава лунна светлина, която проникваше през щорите, Ейтан виждаше свитото й в края на леглото тяло. Беше покрила лицето си с длани.
Той погледна надолу. Беше седнал в леглото върху мокрите от пот чаршафи. Единствените звуци бяха от хълцането на жена му, собственото му хлипане и кръвта, която пулсираше в ушите му. Смачканата възглавница се намираше в скута му. Част от калъфката й беше разкъсана. Той погледна дясната си ръка. В юмрука си стискаше топка бял плат.
Постави длан върху потното си чело и разтри слепоочията, опитвайки да излезе от ужасния тунел на среднощните подсъзнателни сънища. Кой ден е? Опита да си припомни. Но всъщност не беше ден, а кошмар. Нощта на кой ден?
Епизоди от кошмарното падане още го тормозеха откъм онзи друг свят. Затова с известно облекчение прие, че ужасът му е продукт на обикновен сън. Тогава започна да се чуди, даже да се надява, че всичките му тревоги може би са съвсем нереални. Наистина ли е бил в Мюнхен отново? В Кипър? В Кайро? Може би скандалът му с Бен-Цион, военният съд и понижението също са само милисекунди от лош сън?