Той легна отново върху чаршафа, хладен от влагата на собствената му пот. Посегна към нощното шкафче и приближи фосфоресциращия часовник до очите си. Седем часа. Навън беше тъмно. Беше седем часа вечерта.
Тогава си спомни. И изстена.
Само смъртта му поради повреда в парашута беше сън. Всичко останало си беше така реално, както белият таван над главата му и абсурдният глас на извънземния Алф, който се чуваше през прозореца откъм телевизора на съседите. С известно недоволство разбра, че спи от сутринта — като че се крие от зимата на реалностите.
Беше пристигнал вкъщи на зазоряване, като псуваше Ицик Бен-Цион, Службата и Бени Баум, който не успя да му помогне в момент на нужда. Майор Бени Баум, командир и идол на Ейтан, легенда в областта на военната стратегия и тактика, беше нарушил святото правило на израелската армия: „Никога не оставяй ранен другар на бойното поле.“ Ейтан нямаше да може да му прости скоро тази постъпка.
На всичкото отгоре Ейтан се беше приготвил за изблика на справедливо недоволство от страна на Симона. Но това не беше се случило.
Очакваше да я намери заспала в леглото, но тя се появи откъм банята бледа и разтреперана, хвърли се на врата му и започна да се смее от щастие. Потънал в собствената си мъка и умора, Ейтан първоначално не разбра защо тя се радва толкова на някакво си повръщане.
— Повръщам, Ейтан! — извика тя. — Знаеш ли защо повръщам?
Новината за бременността на Симона изпълни с радост срещата им, премахна умората на Ейтан и принизи професионалните му неприятности почти до нулата. Те се прегръщаха и целуваха, танцуваха върху голямата тераса, докато слънцето се издигна над Юдейските хълмове. Ейтан закуси, а Симона се смееше, когато мръщеше нос от миризмата и вида на храната. Ейтан реши, че няма да убива щастието й, като започне да разказва подробности от последните си провали.
Симона искаше да знае какво се е случило, къде е бил, но той само обеща на жена си, че завинаги ще се откаже от „Флейта“ и ще се насочи към друго, по-обикновено бъдеще. Всъщност нямаше никаква представа какво, по дяволите, ще прави, но скри съмненията си под широка усмивка. Вътре в себе си реши само да се надява на най-доброто и да пази дома и семейството си, докато цялата тази работа с Камил приключи.
След един час умората му се възвърна с пълна сила. Накара Симона да му обещае, че ще си вземе почивен ден, ще заключи къщата и няма да си подава носа навън за нищо и заради никой. После падна в бездната на воинския сън. Явно някъде след обеда Симона също си беше легнала.
Гърбът й беше топъл под чаршафа, но трепкаше от мълчаливия й плач. Ейтан не разбра защо тя се дръпна, когато посегна да я погали.
— Ти плачеш — каза той, приемайки, че вече е подложена на емоциите от хормоналната промяна.
Тя подсмъркна и изтри носа си с длан.
— Ти ме удари.
— Какво?
Тя прибра косата зад ухото си и извърна глава. Очите й бяха мокри и тя докосна подутия си нос.
— Ти ме удари. — Гледаше го така, като че ли я беше ударил, задето е бременна.
Тогава той разбра какво е станало. Беше дръпнал „резервната халка“ на парашута си и вероятно я е ударил с опакото на свития си юмрук.
— Боже мой, сладурчето ми! — Той посегна и обхвана лицето й. Зацелува я по очите. — Извинявай, Мона — зашепна успокоително. — Сънувах лош сън.
Симона примигна, после се усмихна, прегърна го през врата и го зацелува, като трепна веднъж, когато удареният й нос се опря в бузата му.
Силно тропане накара Ейтан да дръпне глава. Остана седнал, а Симона се изплаши и притисна длани към лицето си.
— Какво е това?
— Шшшш! — Сърцето на Ейтан отново подскочи. „Артилерията“ от мястото за кацане в съня му. Беше жестоко тропане по входната им врата. Бам! Голямата дървена врата се тресеше в рамката си.
Той скочи от леглото върху студения под. Присви се леко и се ослуша внимателно. Остана така известно време, а после посегна бавно и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Напипа стоманата на своя браунинг и го взе.
Бам! Бързо откри боксерките си и ги нахлузи, защото осъзна, че не може да се бие, докато топките му се развяват неприкрити. Другото стана инстинктивно. Той тръгна бързо и тихо, въпреки че раненото му коляно се държеше като изстинал труп. Насочи пистолета, излезе от спалнята, огледа стълбите, а след това слезе на тъмно към хола.
„Добре — помисли той. — Значи всичко ще свърши тук и сега. Той е тук. Никакви засади, никакви прикрития, никакви изненади. Проклети да са всички, задето не ми повярваха.“ Камил беше пред входната му врата — ето как просто стана всичко. Но копелето няма да стигне до Симона или до бебето им.
Бам! Входната врата се разтърси от удар с юмрук. Ейтан имаше предимство. В къщата беше тъмно като в рог, а коридорът отвън — ярко осветен. Той застана с гръб към стената до вратата, стиснал пистолета в дясната си ръка. Посегна с лявата и завъртя силно ключа, оставяйки само дръжката като пречка между себе си и смъртоносната среща.