— Ще му поискам всички услуги, които може да осигури — каза Бени. — Сега във Вашингтон е около обяд. В Европа е още по-късно. Ще трябва да действаме бързо и ще работим цяла нощ.
— Какво очакваш да получиш?
— Само достатъчното, за да докажем делото си, когато лайната се пръснат от вентилатора. Ейтан, аз не искам чудо. Искам само малко късмет и един пробив. Само това ни е нужно. А сега се избърши и слизай долу.
Ейтан огледа хола си. Главната телефонна линия беше изтеглена до ниската стена, която разделяше хола от трапезарията. Жицата минаваше през разпределителна кутия, за да може телефонът да работи, докато втората линия е свързана с модема върху масата за хранене. Там стоеше Яблоковски, който го свързваше с преносим специален компютър за сателитни комуникации — СКСК. Юдит се настаняваше зад преносима електрическа пишеща машина.
В средата на хола Дани Романо и Артър американеца работеха с мощен клетъчен телефон. Романо дъвчеше ентусиазирано лулата си, докато Артър разгъваше голямата антена към базовото устройство. Изглежда, бяха намерили обща тема за разговор. Но говореха на сицилиански диалект.
До телевизора на отсрещната стена Ури Бадаш се беше заел да откача кабела на външната телевизионна антена и да го свързва с мощна военна радиостанция — модифициран приемопредавател, който използваше в колата си за връзка с поделенията по сигурността из страната.
Ейтан остави пешкира върху парапета и си наля чаша кафе. Помещението вече синееше от цигарения дим.
— Чист ли си? — попита Баум, когато Ейтан седна до него.
— Като девствена булка.
— Е, аз вече си позволих да връча назначенията.
— Осведоми ме.
— В основни линии задаваме въпросите си на лични познати в ЦРУ, МИ–6, Скотланд Ярд и Департамента по сигурността на ЕС.
— И какво питаме?
— Искаме нова информация за скорошно забелязване на Камил или поне предположения.
— Няма да са го виждали.
— Вероятно.
— А за какво са ни предположенията? — попита Ейтан.
— За да покрием с тенекийка голите си задници. Ще задържим онези, които подкрепят теорията ни, а останалите ще изхвърлим.
— Много бюрократично от твоя страна, Бени.
— Не ме обиждай, момче.
Откъм трапезарията машината на Юдит затрака.
— Тя какво прави? — попита Ейтан.
— Записки.
— Още тенекийки ли?
Бени размаха пръст на Ейтан.
— Върховната смелост винаги трябва да се опира на внимателна подготовка.
— Добре — нетърпеливо възкликна Ейтан. — Какво още?
— Слушай — показа Бени към Дани и Артър. Агентът на ЦРУ беше седнал на канапето с притиснат клетъчен телефон към ухото.
— Джери? Здрасти, приятел! Обажда се Арт. Нямаш ли още нищо за мен? — Американецът почака малко. Сигурно връзката беше слаба, защото той запуши с пръст свободното си ухо. — Добре, приятел. Обади ми се колкото можеш по-скоро на… — Той се наведе към базовия модул и продиктува номера: — Нула-две, пет, пет, девет, нула, едно, девет. Разбрано? Край.
— Говори с бюрото на ЦРУ в Ню Йорк — каза Бени. — Те работят по случая с Цви Пърлман.
В този момент Артър стана от канапето и дойде до масата. Ейтан стана и протегна ръка.
— Арт Розели — каза американецът. Дланта му беше мазолеста и здрава.
— Приятен псевдоним — ухили се Ейтан. — Ейтан Екщайн.
— За мен е удоволствие — отвърна Розели. Той огледа русата коса на Ейтан, светлите му очи и европейски черти. — Не приличаш на израелец.
— И ти не приличаш на добър дух — отвърна Ейтан.
Розели се изсмя и тупна Ейтан по рамото. След това стана сериозен.
— Аз също го искам това копеле, Ейтан.
— Знам. Всички го искаме.
Артър се обърна към Бени.
— Е, Баум, ще трябва да изчакаме. Какво друго да направя?
Баум вдигна очи към американеца и се почеса по брадата.
— Слушай, Артър. Не искам да изгориш. Но може да са ни полезни последните сведения на Ленгли за всичко, свързано с Камил или полет 206. Дори и на пръв поглед несвързани сведения. Можеш ли да направиш нещо по този въпрос?
Артър се ухили.
— Могат ли спецчастите да изритат някого по гъза? — Служил беше като зелена барета в началото на войната във Виетнам. Обърна се и тръгна обратно към телефона си.
Яблоковски излезе от трапезарията, като бършеше очилата си с края на тениската. Беше висок и кокалест, като че е играл твърде дълго баскетбол, а не се е хранил достатъчно. Косата му беше разрошена и щръкнала около главата като неподстригана трева.
— Добре, Бени. Мога да говоря с Париж — гордо обяви той.
— Чудесно, Ябло, но внимавай много. Първо поискай да те свържат на четири очи с Пиер Шандесе. Когато го получиш, ме извикай.