Под лявата си мишница майор Карера носеше обичайната купчина навити на руло карти, а с дясната весело размахваше коженото куфарче, което никога не изпускаше. Както винаги спря, за да вдъхне свежия аромат на йерусалимски бор. После, отново благодарен на щастливата си звезда заради кариерата, която му носеше назначението в Кнесета, той тръгна по наклонената пътека, отвори портата от ковано желязо и се отправи към паркирания си „Форд-Ескорт“.
Карера спря внезапно, когато от друга паркирана кола се появиха двама мъже и му препречиха пътя. И двамата бяха в униформи и с офицерски отличителни знаци. Не можеше да види очите им, скрити зад тъмните очила, но те се държаха възпитано и показаха личните си карти на оперативни агенти по сигурността от израелската армия.
Мъжете го помолиха да потвърди, че той наистина е майор Рами Карера от „Планиране и логистика“. Карера извади личната си карта. Двамата мъже го уведомиха, че имат инструкции да го ескортират веднага до Генералния щаб в Тел Авив. Когато Карера поиска да знае причината за повикването, мъжете отговориха с типичната фраза:
— Въпрос на национална сигурност.
След това му показаха напечатана на армейска бланка заповед. Карера искаше да тръгне със собствената си кола. Агентите внимателно отклониха искането му и той с нежелание се качи в тяхната кола, която веднага потегли и бързо напусна Рамат Ешкол. Но при Сдерот Ешкол, вместо да завие надясно, което би било нормално, колата направи ляв завой…
Мъжете не бяха обикновени оперативни офицери по сигурността.
И Рами Карера със сигурност не пътуваше за Тел Авив.
13.
Витлеем
На сутринта
Амар Камил си беше почти у дома.
През извиващия се прах зад израелския военен конвой можеше да види черковните кули, куполите на джамиите и минаретата на родния си град. Блестящите каменни сгради трептяха в далечината през филиграна на ниския облак, състоящ се от утринна мъгла и последния полъх на бурята откъм Негев.
Военният конвой се точеше на цял километър по шосето за Хеброн, а после потъна в плитката долина с пръснати магазинчета и къщи, преди да започне катеренето към града. Амар нямаше друг избор, освен да изчака реда си, защото по шосето беше поставена обичайната израелска бариера от бетонени блокове и нямаше как да я избегне. Но панорамата на града като че ли плуваше в утринния въздух като мираж от арабска приказка и Амар, противно на всякаква логика, се боеше, че той може внезапно да изчезне.
От години се беше тренирал да не обръща внимание на чувствата, да презира носталгията и да потиска любовта. Но докато седеше зад кормилото на колата и гледаше ярката утрин, усещаше как сърцето се свива в гърдите му.
Бяха изминали цели двадесет години.
Редицата от коли се раздвижи по-бързо, защото повечето бяха джипове и камиони на Окупационните сили, които преминаваха бързо през контролните постове. Движението спираше само когато при поста стигнеше арабска кола, различаваща се по синия или зелен регистрационен номер. Войниците я спираха и претърсваха. Всички арабски превозни средства биваха претърсвани, шофьорите и пътниците унизени, независимо колко възпитано и тактично се извършваше проверката.
Амар караше бял „Сеат“, който беше наел в Тел Авив. Регистрационните номера бяха израелски и този факт, заедно с желанието на военните да освободят утринния трафик вероятно щеше да проработи в негова полза.
Сега, когато вече беше на израелска земя и с лицето на добре известен съветник на кабинета, Амар трябваше да предприеме някои допълнителни предпазни мерки. Носеше платнена шапка в цвят каки, която покриваше косата му, и си купи слънчеви очила с големи стъкла като на пилотите на хеликоптер. Те се спускаха достатъчно върху лицето му, за да закрият белега. След пристигането си в Израел, той веднага унищожи американския си паспорт, после избра един банков автомат на „Леуми“, подбра внимателно небрежния гражданин, който пусна портфейла си в отворена торба, преметната през рамо. Проследи мъжа в претъпкания автобус, където задигна сравнително лесно скъпоценната му лична карта заедно с кредитните карти.
Той стигна до бариерата преди главния вход към града. По шосето бяха разположени бетонни блокове и вериги с опасни шипове, които образуваха препятствие, което изисква бавно и внимателно шофиране, и остри завои. Шестима млади войници с автомати пускаха колите да преминават, като надничаха през прозорците с острата жестокост на младежката сила. От другата страна на бариерата бяха спрени две очукани коли с регистрационни номера от Западния бряг. Всичките им врати бяха отворени, багажниците също, а шофьорите с кафии на главите, както и жените, облечени в галабии, стояха встрани под парещото слънце, докато евреите тършуваха из вещите им.