Един офицер, не по-възрастен от първокурсник в университета, посочи към Амар и му направи знак да заобиколи и да спре вляво. Амар забави ход, очаквайки да го разпитват, но в този момент някой извика „Са! Са!“ и по бързо размаханите ръце той разбра, че може да продължи напред. Той докосна с пръсти периферията на шапката си и натисна педала на газта.
Когато за последен път видя Витлеем, Амар беше още твърде млад, за да кара кола. Но като повечето градски деца, той си играеше и си измисляше приключения, с които опозна всички градски улички и алеи, откри тайни задънени местенца, пресечни и обиколни пътища. Въпреки изминалите години градът почти не се беше променил. Единствената разлика бяха телевизионните антени, каквито през 1967 година нямаше изобщо. Самият град беше непроменен и се върна в паметта му като детски спомен, извикан чрез хипноза.
Кой знае защо, Амар реши да не навлиза веднага в центъра на града. Изпитваше очакването на мъж, завърнал се при някогашна любима, и искаше да продължи екстаза на усещането. Зави наляво от „Дерех Хеброн“ и пресече към площад „Мангер“, дълъг и стръмен път, който се извива покрай града като края на широка пола.
Тук движението беше рядко. Понякога минаваше някое такси или издрасканите и очукани пикапи на арабските работници от Западния бряг. Амар трябваше да внимава, за да не изскочи от пътя към острите скали под него, защото погледът му непрекъснато се отклоняваше към старите каменни къщи, магазини и джамии, които се бяха струпали по високите хълмове вдясно. Момчета в мръсни платнени панталони и бели ризи гонеха футболни топки по тесните улици, момичета в ученически униформи вървяха на малки групички и се подсмиваха към момчетата, прегърнали учебниците си. Възрастни селяни и търговци гонеха проскубаните си магарета, натоварени с връзки дърва, бидони с бензин, чували ориз и всякакви други вещи, с които господарите бяха решили да измъчват животните си. Пред всяка от малките бакалнички или кафенета, до очуканите дървени маси седяха групи мъже, които изпускаха облаци дим през дъговидните тръби на наргилетата, докато хвърляха малките зарчета по дъските за табла с почернели от слънцето ръце.
Амар внезапно усети как нещо го бодна в сърцето. Чувство, което го изненада. Макар че дълги години в изгнание беше мечтал да се завърне в лоното на родния град, сега с нищо непромененото му лице предизвика чувство на объркване и ярост. Неговите сънародници бяха затворници, къщите им окупирани от жестоки и нахални неверници, а те продължаваха да си живеят така, като че ли само играта на табла и пушенето имат някакво значение. Беше пропилял младостта си да се бие заради тях, да убива заради тях, а те като че не бяха направили нищо, за да подобрят живота си.
С периферното си зрение забеляза, че нещо прегражда пътя, и натисна рязко спирачката. Погледна внимателно напред. Откъм Бейт Сахур се изкачваше израелска бронирана кола. Огромното желязно чудовище беше покрито с жълто-бяла прах и от всеки отвор по бронята се подаваха дулата на черни автомати. Върху седалките отгоре на колата отделение войници също държаха автоматите си и се хилеха нахално под каските и очилата, докато цивилните по пътя бягаха встрани.
Един от войниците стискаше разкъсано палестинско знаме в ръка и го развяваше над главата си като победител-кръстоносец. Амар се зачуди дали евреите не са убили някой невъоръжен младеж, от когото са взели знамето. Ядът му веднага се прехвърли върху тези, които го заслужаваха.
Изведнъж го хвана срам, задето така тежко беше осъдил сънародниците си преди миг. Как можеха да станат по-различни при тези условия? Как би могъл един затворник да се надява да подобри живота си, състоящ се от метални решетки, скъсан дюшек и тоалетна без капак?
„Не — помисли си после той. — Не ги извинявай. Обичай ги като братя, но не си позволявай лукса да омекваш или да се предаваш.“
Амар отдавна се беше отървал от илюзии. Евреите, макар и под британска окупация, бяха създали великолепни музеи, училища, градини, селища и тайна, могъща армия. На неговия народ обаче му липсваше това упорито самочувствие. Това беше факт. И ако някога се завърнеше като водач във Витлеем, като мухтар на града, той щеше да промени това. Ако е необходимо, ще го промени със сила.
Собственият му образ като завърнал се герой предизвика нова вълна от обич към сънародниците му палестинци. Той също е от тях и трябва да е с тях. Рамо до рамо с другарите си да освободи Палестина от юмрука на чужденците.