— Аз ще бъда тук — каза той.
Ейтан се извърна и кимна на охраната.
— Заведете ме у дома, господа.
Върнаха се в блока на Ейтан със сив „Опел Кадет“. Двамата млади пазачи бяха седнали отпред с еднакви слънчеви очила, облегнали мускулестите си ръце върху отворените прозорци като едри спортисти в количка от лунапарк. Ейтан седеше отзад и пушеше. Зададе само един въпрос.
— Не съм ви виждал досега. Вие от Йерусалим ли сте?
— От Тел Авив — отговори шофьорът.
Ейтан не се качи горе. Искаше му се, но не можеше да влезе, да зърне Симона за миг и после да я остави отново. Ключовете от фиата му бяха в джоба.
— Сега ще взема моята кола.
„Гувернантките“ изскочиха от опела да го придружат. Той се обърна.
— Слушайте, момчета — нетърпеливо заговори той. — Няма да пътуваме групово като страхливи италиански ченгета.
— Ние трябва да стоим при теб.
Той пристъпи към тях. Поклати глава и заговори тихо:
— Хора, аз съм примамка. Мишена. — Сега импровизираше, но когато го изрече, истината звънна в главата му като голямата камбана на черквата на „Гроба Господен“. Беше точно така. Затова Бен-Цион искаше той отново да се включи в работата. — Как очаквате да действам, след като ме държите за ръчичките?
— Ние трябва да стоим до теб.
— Тогава стойте. — Ейтан влезе във фиата и запали двигателя. — Само че не много наблизо.
Гигантите хукнаха към опела си.
— Накъде? — попита шофьорът.
— Към „Уингейт“ — каза Ейтан и тръгна.
Изгуби ги още на първото голямо кръстовище. При „Дерех Хеброн“ светофарът даде червено и той спря зад едно такси, като остави опела да се приближи зад него. После натисна газта, заобиколи таксито и мина на червено, под воя на клаксоните на разярените шофьори. Заобиколи един арабски микробус и се спусна надолу по „Гонен“. Пресече железопътната линия, сви наляво по „Бен Заки“, заобиколи чак до „Херцог“ и започна да се изкачва по „Бен Цви“. Докато двамата, които не познаваха добре града, още се въртяха някъде из индустриалната зона, псуваха и плюеха, той вече излизаше от града в посока към Тел Авив.
„Гувернантките“ бяха уверени само в едно — Ейтан със сигурност няма да отиде в „Уингейт“. Той обаче отиваше точно там.
Боаз се зарадва и всъщност доста се изненада, когато видя Ейтан. Инструкторът беше върху пясъка близо до площадката с препятствията и обучаваше на началните пози един взвод парашутни десантчици. Половината от младежите държаха щикове за М–16 в ръцете си. Другата половина се мъчеха да се защитят, за да не бъдат заклани.
Боаз се отдалечи от групата. Посочи главата на Ейтан.
— Красива прическа — засмя се той на русите бодли, които Ейтан се беше опитал да среше. — Много модерна.
— Имам нужда от опресняване — каза Ейтан без предисловия.
Боаз погледна ученика си в очите.
— Така ли? — Както повечето от практикуващите бойни изкуства, той разбираше от езика на тялото, израза на лицето и очите. — Сега ли?
— Да.
Боаз огледа тялото на Ейтан.
— Къде ти е пистолетът?
— У жена ми.
Инструкторът по крав-мага вдигна едната си вежда. Но нямаше да попита повече. Доста отдавна работеше в този бизнес.
— Тогава ще ти трябва друг май.
— После.
— Добре. — Боаз се обърна към учениците си. — Достатъчнооо! — Парашутистите престанаха да се бият и отпуснаха изморените си ръце. — За днес стига. Утре в седем. — Те се запътиха към бараките си, докато оптимистично обсъждаха дали ще им разрешат вечерна отпуска до Натания.
Боаз и Ейтан пресякоха площадката, като пристъпваха бързо по пясъка, заобиколиха дюните и слязоха до брега. Слънцето се снишаваше над Средиземно море, а лекият бриз носеше крясъците на чайки. Откъм тировете се чуваха изстрели.
— Искаш ли екип? — попита инструкторът.
— Няма време за това.
Продължиха мълчаливо. Накрая застанаха един срещу друг до плискащите се вълни.
— Е, Ейтан. — Боаз погледна ученика си. Разбираше, че упражнението сега е много важно за него. Вече не ставаше дума за тренировки, създаващи обикновено самочувствие. Ясно беше, че има нещо друго. Нещо много опасно. Разбра го по начина, по който Ейтан свиваше и разпускаше юмруци. — За какво имаш време?
— Бой с пистолет.
Боаз измъкна своя браунинг от колана зад кръста. Извади пълнителя, освободи патрона от дулото и го насочи към гърдите на Ейтан.
— Ако го вземеш от ръцете ми, е твой — каза Боаз.
Работиха цял час, докато коляното на Ейтан едва не се взриви от болка, а ръцете му се окървавиха и подуха. Върна се в своя фиат с дрехи, мокри от пот, и браунинга, лежащ в кобура на кръста.