Въоръжен. Но не достатъчно опасен.
Кафенето „Аляска“ се намира на улица „Бен-Цион“ в центъра на Тел Авив. В южната част на големия площад пред националния театър. Ейтан не беше идвал в кафенето от много години и не беше забелязал иронията, съдържаща се в името на сенчестата улица. Точно в „Аляска“ беше завербуван за работа в АМАН още по времето, когато беше парашутист десантчик. Младият Ейтан в униформа — украсена със сребърни крила, пагони, нова кафява барета, елегантно килната настрани, и стиснал нервно дулото на своя „Галил“, препрочитащ все една и съща статия от списание „Лайф“, докато чакаше. Бъдещите му шефове — едри мъже с разкопчани на врата ризи, куфарчета и очи, които не преставаха да го наблюдават.
Срещаха се на няколко пъти, преди да бъде одобрен. Той — все така притеснен кандидат, на когото му се иска да не сбърка в думите си, да бъде приет. Те — винаги спокойни, тежки, професионални, свикнали да изпитват притеснените кандидати, опитващи се да го накарат да се отпусне, за да го объркат след това. После се оказа, че следват други срещи, на други места, с други хора — психолози, доктори, чиновници, които му даваха да попълва дълги тестове. Един служител, който говори с него на идеален немски език, друг на американски английски. В мрачната, празна канцелария на фирма за внос и износ в индустриалната зона „Гиватаим“ той за пръв път срещна Дани Романо, който още тогава смучеше празната си лула, докато цели два дни записва биографията на Ейтан.
Всичко продължи месеци наред. Ейтан взимаше изпит след изпит, даваше интервю след интервю и никога не знаеше дали е одобрен, докато не го повикат отново. Винаги се движеше из периферията на Службата, никога не срещаше други кандидати като него, докато най-накрая не го приеха. Тогава отвориха вратата, за да приемат единствено него от всички кандидати. За базово обучение и още дълги месеци на изпитания.
И така, той отново беше в „Аляска“. Отпи от късото черно кафе, докато мислеше за себе си като за ранено животно, което търси родното си леговище, където спокойно да легне и да умре.
Сега кафенето му се струваше много по-малко, макар да имаше двадесет маси, подредени в хладния мрак до дългия бар с огледала. На тротоара под блестящи бели чадъри имаше още десет маси. В спомените му, както винаги става с подобни места, то представляваше огромно, оживено кабаре. Но сега почти нямаше посетители, както винаги е било на това място. То бързо го върна към пашкула на реалността.
Ети Данцигер влезе откъм светлата улица. Косата й беше подстригана късо като на русо момче. Беше много загоряла, облечена с бяла блуза и джинси, със сандали и малка кафява чанта на рамо.
Винаги се беше чудил дали АМАН не използва цяла верига от кафенета за работата си по вербуването, или си има любимо място, редовна „канцелария“ с млечни шейкове и машини за еспресо, сервитьори-агенти и въоръжени готвачи. Дали „Аляска“ не осъществява печалбите си за сметка на заплатите на оперативните работници? Или всеки кандидат има отбелязано в досието си различно кафене или ресторант?
Ети дръпна стола и седна. Огледа се и се усмихна. Вдигна рамене и отговори на мислите му с въпрос.
— Капестрано ли?
— Капучино — отговори той и вдигна чашата си като за тост.
Тя се изсмя леко, после бръкна в чантата си за цигара и запали. Издуха дима и погледна главата му.
— Страхотна прическа.
— Благодаря.
— Отива ти.
— Пак ти благодаря.
Тя посегна да докосне ръката му, но се поколеба и я отпусна върху масата. Погледна бялата лепенка около кокалчетата на два от пръстите му.
— Какво е това?
— Още тренирам в „Уингейт“.
— Би трябвало да опиташ тенис, скъпи.
— Чувал съм, че и от тениса излизат мазоли.
Ети стана и заобиколи масата. Дръпна друг стол и седна до него. Лактите им се докосваха. Беше стар навик от Европа. Да са с лице към вратата. Но не заради това го направи. Гледаха хората, минаващи по тротоара. Войници, студенти, възрастни, почернели хора, млади майки. Стъмваше се.
— Това носталгично завръщане е много сантиментално, Ейтан — каза Ети като съпруга, на която внезапно е поднесъл букет цветя.
— Докато не каза, аз изобщо не знаех, че и ти си била тук.
— О! — Тя го ощипа по китката. — Значи си ме подвел! Радвам се за теб.
— Аз мислех, че мястото е само мое.
— Така си мислехме всички. Само че аз после работих известно време във „Вербуване“. Помниш ли? След Мароко. Дълго време използвахме „Аляска“. После се прехвърлихме в „Рондо“. Сега може би е Централната автогара. Като имам предвид бюджета…